Когато свърших, Майло Фром попита:
— Съобщихте ли нещо от това на мексиканските власти?
— Не.
— Защо?
— Предложихме имунитет на Мария Гусман. Дагън е извън тяхната власт, а всичко останало се основава на приказките на един мъртвец.
— Благодаря ви, мистър Дезмънд. Кога очаквате да се върнете в Съединените щати?
— Зависи от Арлекин. Вероятно скоро след погребението…
— Бих желал да ме уведомите за резервациите веднага щом ги направите. Опасно е човек да бъде край вас: ще трябва да защитим спътниците ви.
Помислих, че се шегува. Направих насмешлива забележка. Открих, че е напълно сериозен.
— Политиката и парите образуват експлозивна смес, мистър Дезмънд. Добавете петрол и ще се получи огромен огън. Моля, направете каквото ви казах.
Поне беше честен. Можеше да наруши правилата, но не и да промени фундаменталните истини в живота: няма крепост, която да устои срещу парите, един фунт пластичен експлозив може да взриви летящ самолет, група отчаяни мъже могат да вземат за заложник цял един народ. Което ни връщаше с бързи стъпки към мрачните времена, към кратката процедура и lex talionis44 и кралската привилегия на личния екзекутор…
Сякаш прочела мислите ми, Сюзън дойде до мен, прегърна ме и допря бузата си до моята.
— Стига, Пол… И ти се нуждаеш от малко време, за да изплачеш скръбта си.
— Странно! Не знам как да го направя. Има само едно празно място, сякаш някой е свалил картина от стената… Джордж върна ли се?
— Да. Току-що дойде. Обадих се в стаята му. Почиваше. Все още иска да остане сам. Уредих да откачат телефона му и да прехвърлят обажданията тук.
— Той скоро ще се пречупи, Сюзи.
— Не, Пол. — Тя поклати глава категорично. — Спомням си нещо, което баща ми обичаше да цитира: „Der grosste Hass 1st still“… (Най-голямата омраза е тихата.) Сега Джордж е изпълнен с омраза. Той е изгубен за нас, отишъл е твърде далече.
— Спокойно, скъпа. Хората се уморяват да мразят.
— Това е по-силно от любовта. — Едно уиски ще ти помогна ли?
— Би могло. О, cheri! Не ме оставяй. Много съм уплашена.
Докато наливах питиетата, една мисъл ме връхлетя като удар с чук. Едно време, в далечното вчера, се страхувахме от могъщия вълшебник Базил Янко; сега се страхувахме далече повече от Джордж Арлекин, който се беше поддал на магията и лежеше в тъмна стая с парче лед в сърцето. Тъй като не можах да приема истината, потърсих убежище в баналностите. Бяхме насред един от онези глупави, утешителни разговори за любовта и щастието, и за това как, ако разбираш всичко, можеш и да прощаваш почти всичко, когато телефонът иззвъня и от рецепцията ни съобщиха, че сеньор Педро Галвес настоявал да се срещне с мистър Джордж Арлекин. Сюзън — Бог да я благослови за швейцарското хладнокръвие — го помоли да изчака, докато аз разговарях с Арлекин по телефона в спалнята. Очаквах да срещна гняв или мрачно отчаяние. Вместо това получих указания да посрещна госта любезно, да му предложа нещо за пиене и да го помоля за малко търпение, докато Арлекин се приготви да го приеме. Предадох съобщението. Сюзън слезе във фоайето. Оправих бюрото, извадих чисти чаши и се почудих какво, по дяволите, можеш да кажеш на убиец, чиято жертва едва е изстинала. Нямаше за какво да се притеснявам.
Джордж Арлекин бе готов и ни очакваше, когато Сюзън въведе Педро Галвес в стаята. Приветства го надуто и прочувствено.
— Скъпи Педро! Колко мило, че дойде! Не беше необходимо, но съм трогнат.
— Джордж, приятелю, какво мога да кажа? Какво мога да направя?
— Нищо, Педро! Присъствието ти е достатъчно! Алкохол, кафе? Не е ли странно как се връщаме към старите обичаи? Нареждаме храна и пиене за опечалените. Моля те, седни… Сюзън! Кафе за сеньор Галвес!
Педро Галвес се настани на един стол, скала на спокойствието в океан от мъка.
— Скъпи Джордж! Толкова силно вярвах, че това не може да стане.
— Всички вярвахме, Педро.
— Погребението? Вероятно бих могъл…
44
Lex talionis (лат.) — определяне на наказание на виновника по принципа зъб за зъб, око за око. — Б.пр.