Приказка за мъдрия козел
Арменска приказка
Имало едно време трима братя. И тримата били женени. В този край живеел и един воденичар. Той имал един мъдър козел, а братята — един мъдър кон. Братята нищо не знаели за козела на воденичаря, а воденичарят хабер си нямал за техния кон. Веднъж братята свършили брашното.
Най-големият брат натоварил на коня зърно и тръгнал за воденицата.
Щом воденичарят видял коня, веднага се досетил, че това не е обикновен кон.
Обръща се към стопанина на коня:
— Братко, имам един козел, подобен на твоя кон. Хайде да се хванем на бас: ти заложи коня си, а пък аз козела си. Ще се крием поред: три пъти аз, три пъти ти. Ако ме намериш — ще спечелиш козела, ако аз те намеря — ще спечеля коня.
Другият казва:
— Е, воденичарю, щом е така, хайде най-напред да ти разкажа какъв е моят кон, а след това ти ще разкажеш за козела си.
— Добре — отвръща воденичарят.
— Слушай тогава. Моят кон не е обикновен: ако по пътя излязат разбойници, той така ще скрие стопанина си, че никой няма да го намери. Е, а сега ти кажи какъв е козелът ти.
— И моят козел не е обикновен — казва воденичарят. — Ако поканиш на гости десет или петнадесет души и кажеш: „Хей, козльо, заколи се сам, одери се сам, опечи и свари месото си, приготви три вида ядене и го сложи пред гостите да ядат, да пият, да се веселят“, начаса всичко ще бъде изпълнено.
Хванали се на бас. Единият заложил коня, другият козела.
— Хайде — казва воденичарят, — кой ще се крие първи, аз или ти?
Стопанинът на коня казва:
— Крий се първо ти.
— Зажуми — вика му воденичарят.
Другият отишъл настрана, зажумял, а воденичарят се скрил. Стопанинът на коня отворил очи, тръгнал да търси воденичаря. Ходил, ходил, никъде не можал да го намери. Тогава конят му дума:
— Ех, момко, напразно търсиш, все едно, няма да го намериш. Иди до воденицата и викни: „Стига си се завирал под водното колело, жал ми е за теб, ще настинеш“.
Стопанинът на коня така и сторил. Воденичарят излязъл изпод колелото.
— Братко — казва той, — зажуми още веднъж, изглежда, че загубих козела си.
Другият зажумял, воденичарят в това време се пъхнал в сандъка и се заровил в брашното.
Момъкът отворил очи, затърсил отново воденичаря, ходил насам, ходил натам, никъде не можал да го намери. Конят му дума:
— Ех, момко, напразно търсиш, няма да го намериш. Той се пъхна в сандъка с брашното. Иди и му кажи: „Излизай, воденичарю, стига си се крил в сандъка, жал ми е за теб“.
Момъкът викнал:
— Излизай, воденичарю, стига си се крил в сандъка, жал ми е за теб!
Воденичарят излязъл и казва:
— Ти спечели козела ми, но зажуми още веднъж.
Другият зажумял, а воденичарят този път се наврял под улея. Момъкът отворил очи, затърсил отново воденичаря, но никъде не можал да го намери. Конят му дума:
— Той е под улея, иди му кажи: „Стига си се мъчил, излизай“.
Момъкът се приближил до улея и викнал:
— Излизай, воденичарю, стига си се мъчил!
Воденичарят излязъл.
— Братко — казва той, — няма що, ти спечели козела ми.
— Сега е мой ред — отвръща момъкът, — зажуми, аз ще се скрия.
Воденичарят зажумял, а момъкът се хвърлял ту на една, ту на друга страна — не знае къде да се скрие. Конят му дума:
— Е, момко, така нищо няма да излезе, ела се скрий в гривата ми.
Той се зарадвал и се скрил в конската грива.
Воденичарят започнал да го търси — никъде не можал да го намери. Хванал поводите, потеглил коня — момъка никъде го няма. Казва:
— Излизай, братко.
Другият излязъл.
— Ех, братко — казва воденичарят, — няма що, ти спечели козела ми…
— Хайде, воденичарю, зажуми още веднъж.
Воденичарят зажумял, а момъкът се хвърлял ту на една, ту на друга страна — не знае къде да се скрие.
А конят му дума:
— Е, момко, ела се скрий под опашката ми.
Момъкът се наврял под опашката му. Воденичарят отворил очи и се втурнал да търси момъка. Търсил навред — не го намерил. Дошъл, хванал коня за юздата и го повел. След това повдигнал гривата — момъка го няма. Свършило му се търпението, викнал:
— Братко, излизай, не мога да те намеря!
Момъкът излязъл изпод конската опашка.
— Е, как е? — пита той.
— Спечели ти моя козел, братко.
— Хайде, зажуми още веднъж.
Воденичарят зажумял, а момъкът се хвърлял ту на една, ту на друга страна — не знае къде да се скрие.
Конят го повикал и му дума:
— Скрий се под корема ми.
Воденичарят отворил очи, търси момъка, търси го, не може да го намери. Качил се на коня и препуснал. След това слязъл, погледнал под опашката му, повдигнал гривата, търпението му се свършило, дръпнал се настрана и викнал: