Най-големият брат попитал жена си защо е повикала тези хора. Виновницата не могла да изрече дума.
— Е, козльо — казва най-големият брат, — пусни тази жена, пусни също и тоягата.
По-малките братя се дръпнали настрана, най-големият пък грабнал тоягата и здравата напердашил жена си.
— Е, братя, вижте какво — казал той, — не искам повече да ям хляб в този дом, оставям ви всичко — и къща, и имот, ще ида, където ми видят очите.
Казал и заминал.
След ден средният брат казва:
— И аз не ща вече да ям хляб в този дом, бате замина, ще тръгна и аз подире му.
На третия ден и най-малкият брат отишъл при жена си и казал:
— Жено, и аз отивам да странствувам, чакай ме точно седем години, ако се върна — ще бъдем пак мъж и жена, а не се ли върна, прави каквото знаеш.
Поел и настигнал братята си. По пътя те се уговорили да се заселят заедно и да се хванат на работа.
Дълго ли вървели, кратко ли — никой не знае, стигнали до едно пустинно място и тук ги заварила нощта. Въртят се, озъртат се — никъде нито селце, нито къща. Изведнъж гледат: в планината нещо свети.
Най-големият брат казва:
— Братлета, хайде да тръгнем към светлината, може там да има някакво селце или къща.
Тръгнали към светлината, стигнали, гледат — къща. Влезли, а вътре седнала една бабичка и до нея три моми. Поздравили. Бабичката казва:
— Добре дошли, влезте, седнете.
Поседели малко, починали си и бабичката им дума:
— Май сте се уморили от пътя, ще ви постеля, лягайте да спите.
Постлала до двете стени на стаята: от едната страна легнали братята, от другата — дъщерите й.
На най-малкия брат не му се спи, лежи и мисли: „Не току-тъй тази бабичка ни сложи срещу дъщерите си“.
Изведнъж в полунощ чува някакъв шум. Тихичко надниква през вратата. Вижда бабичката точи зъбите си ту на един камък, ту на една дъска. „Не е чиста тази работа — мисли той. — Тя иска да ни погуби“. Блъска братята си.
— Ставайте — казва, — заплашва ни опасност.
Братята се събуждат, питат:
— Какво има?
— Ставайте, ви казвам.
Най-малкият брат завел братята си при спящите девойки и ги накарал да ги пренесат в постелите си. Така и сторили. След това наложили калпаците си на девойките и легнали на местата им. По-големите братя заспали, а на най-малкия пак не му се спи.
Много ли, малко ли време минало, вижда: дошла бабичката, хвърлила се към мястото, където преди това лежали братята, вкопчила се с нокти в девойките, удушила ги. След това отишла да спи.
Най-малкият брат разбудил по-големите.
— Ставайте — рекъл, — докато не е късно, да бягаме оттук.
Станали и поели. Вървят, вървят и стигат до един мост. А този мост бил омагьосан от бабичката, никой не можел да премине по него.
Много ли, малко ли време минало, бабичката се събудила, ослушала се — в къщи тихо.
Казва си:
— Ох, изглежда, че моите щерчици се успаха.
Станала бабичката, влязла в стаята, гледа: момците ги няма, а дъщерите й лежат мъртви. Занареждала бабичката:
— Ох, горко ми, беда ме сполетя!
Изкачила се на покрива, погледнала към омагьосания мост, вижда: братята вече преминали по него.
— Проклетници — крещи тя след тях, — да си знаете, че няма да ми избягате!
Върнала се и от мъка легнала да спи.
А братята продължили пътя си. Много ли, малко ли вървели — никой не знае. Стигнали в един град и решили да се заселят там. Ценили се за царски коняри.
Най-малкият брат се харесал на царя и скоро той го направил свой приближен. Братята ги обзела завист и те започнали да му мислят злото.
Веднъж на царя му се дощяло да поязди и наредил да му оседлаят коня. По-големите братя оседлали коня, извели го на двора.
Сръчността на братята допаднала на царя и той ги похвалил. А братята отвръщат:
— Ще се стараем, царю-бащице, ама ако конят беше друг, тогава щяхме да покажем цялата си сръчност.
— А нима конят ми е лош? — учудва се царят.
— Конят е хубав, ала не може да се сравни с бегача на бабичката, който живее ей там.
— А кой ще го докара?
— Твоят верен слуга, няма друг.
Царят повикал верния си слуга.
— Е, момко — дума му той, — ей там живее една бабичка, има чуден бегач, докарай ми го.
— Царю — отговаря той, — при нея не бива да се ходи, тя е магьосница.
Царят казва:
— Твоя работа, ако не го докараш — ще ти отсека главата.
— Дай ми поне един ден срок — моли момъкът.
Царят се съгласил. Седи момъкът в стаята си, тъжи, изведнъж вратата се отваря, влиза царицата.
— Защо тъжиш, момко? — пита тя.
— Как да не тъжа, царице — отговаря той. — Царят заповяда да докарам коня на бабичката-магьосница.
— И ти затова ли се измъчваш? — казва царицата. — Не тъжи, това не е трудна работа. Иди при царя и му поискай една торба стафиди и една кирка. Ще се приближиш на една верста до обора и ще извикаш. След това ще се скриеш в плевника, ще пробиеш отвор в сеното. Конят ще види дупката и ще се приближи. Ще вземеш една шепа стафиди, ще протегнеш ръка и ще го повикаш. Той ще заяде стафиди от ръката ти и тогава ти му закачи на врата цялата торба. Докато яде стафиди, ти разшири дупката в сеното, измъкни се и оглависай коня. Наблизо ще има седло. Оседлай коня, яхни го и препусни.