— Салво, не започвай да ми говориш на диалект! Знаеш, че в определени моменти не го понасям! Какво каза?
— Че имах желание да видя Франсоа. Spinno на италиански се превежда като желание, охота. Сега, когато вече разбираш думата, те питам: на теб никога ли не ти е идвало spinno да видиш Франсоа?
— Голям гадняр си, Салво.
— Искаш ли да сключим споразумение? Аз няма да използвам диалектни думи, а ти няма да ме ругаеш. Съгласна ли си?
— Кой ти каза, че съм ходила да видя Франсоа?
— Детето, то самото, докато ми показваше колко добър в язденето е вече. Големите спазваха правилата на твоята игра, дума не обелиха, изпълниха уговорката. Защото е повече от ясно, че ти си ги помолила да не ми казват за посещението ти. На мен обаче ти ми каза, че имаш един ден отпуск и ще ходиш на плаж с приятелката си, и аз като глупак взех, че се хванах. Задоволи любопитството ми: на Мими каза ли, че ще ходиш в Калапиано?
Очакваше яростен отговор, последван от паметна караница. Вместо това обаче Ливия избухна в плач, в дълги, отчаяни и сърцераздирателни хлипания.
— Ливия, чуй ме…
— Разговорът беше прекъснат.
Изправи се спокойно, отиде в банята, съблече се, изкъпа се и преди да излезе от помещението, се погледна в огледалото. Продължително. След това събра всичките слюнки в устата си и се изплю върху образа в огледалото. Загаси лампата и си легна. Но се наложи незабавно пак да се надигне, защото телефонът иззвъня. Вдигна слушалката, но онзи от другата страна не проговори, чуваше се само дишането му. Монталбано познаваше това дишане.
И започна да говори. Монолог, който продължи почти час, без плач, без сълзи, но болезнен като хлипанията на Ливия. Каза й неща, които никога не би искал да каже на себе си, как нараняваше, за да не бъде наранен, как от известно време беше открил, че самотата му се видоизменя от сила в слабост, колко му горчи мисълта за нещо толкова просто и естествено, каквото е остаряването. Накрая Ливия просто му каза:
— Обичам те. — Преди да прекъсне връзката, добави: — Все още не съм анулирала отпуска си. Ще тръгна оттук един ден по-късно и после ще дойда във Вигата. Освободи се от всичко, искам те само за себе си.
Монталбано се върна да си легне. Едва успя да се напъха под чаршафите и да затвори очите си, и веднага заспа. Влезе в света на сънищата с леките стъпки на момченце.
Беше единайсет сутринта, когато Фацио се появи в кабинета на Монталбано.
— Комисарю, знаете ли последната новина? В агенция „Интертур“ в Монтелуза Пелегрино си е извадил билет и за Лисабон. Самолетът е излитал в три и половина следобед на трийсет и първи. Обадих се в Пунта Раизи. Оказва се, че е хванал този полет.
— А ти вярваш ли?
— Защо да не вярвам?
— Защото вероятно го е препродал на някой пътник от списъка на чакащите, а той се е върнал в офиса, тук във Вигата. Това е съвсем сигурно, защото Пелегрино е бил в пет часа в офиса на „Цар Мидас“, затова не е могъл да бъде на път за Лисабон.
— Какво означава това?
— Означава, че Пелегрино е идиот, който се мисли за много умен, въпреки че винаги ще си остане идиот. Направи нещо. Поискай информация от всички стаи под наем, хотели, пансиони във Вигата и Монтелуза дали Пелегрино е спал в някой от тях в нощта между трийсети и трийсет и първи август.
— Веднага.
— Още нещо: попитай и в офисите за коли под наем, все така във Вигата и Монтелуза, дали около тези дати Пелегрино е наемал кола.
— Как така първо търсехме Гаргано, а сега започнахме да издирваме Пелегрино? — попита го Фацио, изпълнен със съмнение.
— Защото вече съм убеден, че веднага щом намерим единия, незабавно ще узнаем къде да открием и другия. Искаш ли да се обзаложим?
— Не, господине. С вас не се хващам на бас — каза Фацио, излизайки.
Всъщност, ако беше приел баса, щеше да го спечели.
Беше го обзел обичайният вълчи глад — може би защото от доста време не беше спал толкова добре. След като си изля душата пред Ливия, сякаш от това му олекна и го накара да преоткрие правилната мярка за себе си. Прииска му се да се пошегува. Веднага прекъсна Калоджеро, който беше започнал краткото изброяване на гозбите в менюто:
— Днес ще ми дойде добре котлет по милански.
— Наистина ли?! — попита го смаяно Калоджеро, подпирайки се на масата, за да не падне.
— Мислиш ли, че точно от теб ще поискам котлет? Би било все едно да поискам будистки монах да ми отслужи света литургия. Днес какво ще ми предложиш?