Монталбано наостри слух. И на това място директното включване свърши.
Какво означаваше тази фраза: „съвсем близо до автомобила“? Беше видял със собствените си очи моторчето в багажника, без никаква възможност да е допуснал грешка. Ами тогава? Можеше да има две обяснения: или някой от водолазите го е преместил неволно от мястото, където е било, или Гуарнота умишлено лъжеше. Но каква би била целта му? Освен да си беше втълпил някаква идея и да се опитваше да направи така, че всеки детайл да съвпадне с неговото виждане за нещата.
Звънна телефонът. Обаждаше се отново Дзито.
— Хареса ли ти репортажът?
— Да, Николо.
— Благодаря ти, че ми помогна да прецакам конкуренцията.
— Успя ли да разбереш какво мисли Гуарнота?
— Не е нужно да го разбирам, защото той не крие какво мисли и говори за това съвсем ясно. На четири очи обаче. Счита за прибързано да прави публични изявления. Според него Гаргано е засегнал интересите на мафията. Директно, което означава, че е прибрал парите на някой мафиот, или индиректно, което ще рече, че е обсебил терен, в който не е трябвало нито да сее, нито да копае.
— Но какво общо има онзи клетник Пелегрино?
— Пелегрино е имал нещастието да се намира в компанията на Гаргано. Обърни внимание обаче, че продължавам да ти излагам мнението на Гуарнота. Тогава са убили и двамата, напъхали са ги в колата и са ги бутнали в морето. После или преди това са захвърлили във водата и моторчето на Пелегрино. Въпрос на часове е да се намери и трупът на Гаргано в близост до колата, освен ако течението не го е отнесло надалече.
— Убеден ли си в това?
— Не.
— Защо?
— Обясни ми какво са правили Пелегрино и Гаргано в този час на нощта на това забравено от Бога място. Там ходят двойки, но само за да се чукат. А не ми се вярва Гаргано и Пелегрино да са…
— Всъщност би трябвало да повярваш.
Николо се опита шумно и дълбоко да си поеме въздух, защото дишането му беше спряло.
— Ама какви ги говориш?
— За повече подробности елате в единайсет часа тази сутрин в полицейското управление на Вигата — каза Монталбано с глас на говорителка от голям търговски център.
Докато затваряше телефона, го осени мисъл, която го накара да се облече и да излезе от вкъщи, без дори да се е измил и избръснал. Пристигна във Вигата за няколко минути и едва пред офиса на „Цар Мидас“ се почувства по-спокоен, защото го завари все още затворен. Паркира и започна да чака. Не след дълго в огледалото за обратно виждане забеляза да пристига старо жълто фиатче, като за колекционери. Колата си намери място за паркиране малко пред тази на Монталбано. От нея слезе съкрушената госпожица Мария-Стела Козентино и отиде да отвори вратата на офиса. Комисарят изчака да минат няколко минути, след това влезе в него. Мария-Стела вече беше заела мястото си, неподвижна като статуя, а дясната й ръка — облегната на телефона в очакване на обаждане, на онова специално обаждане, което никога нямаше да дойде. Не се предаваше. Тъй като тя не притежаваше телевизор, както вероятно нямаше и приятели, твърде възможно беше все още да не знаеше нищо за откриването на Пелегрино и колата на Гаргано.
— Добър ден, госпожице. Как сте?
— Благодаря, добре.
От тембъра на гласа й комисарят разбра, че Мария-Стела беше в неведение за случилото се. Сега трябваше да изиграе ловко и съобразително картите, които държеше в ръка, иначе Мария-Стела Козентино беше в състояние да се затвори още по-дълбоко в себе си, дори повече, отколкото беше свикнала да го прави по навик.
— Научихте ли новината? — атакува я той.
Ама защо? Първо решаваш да постъпиш хитро и съобразително, а след това започваш с толкова директно, брутално и банално изречение, което дори Катарела не би употребил? В такъв случай си струваше да продължи направо с танкове и да я срази окончателно. Единственият знак за проявено внимание от страна на Мария-Стела се състоеше в това да фокусира погледа си върху комисаря, но не и да отвори уста и да попита нещо.
— Намерили са трупа на Джакомо Пелегрино.
О, боже, ще реагира ли по някакъв начин, какъвто и да е той!
— Открили са го в морето в колата на брокера Гаргано.
Най-накрая Мария-Стела направи нещо, което от инертен предмет я повиши във вид, принадлежащ към човешкия род. Раздвижи се, повдигна бавно ръката си от телефона и я приближи към другата, като жест за молитва. Очите й сега бяха облещени и питаха ли, питаха. А Монталбано изпита жалост към нея и й отговори: