— Да открия нещо след Арсен Люпен! Но, скъпи господине, Арсен Люпен никога нищо не оставя след себе си! Започвам да се питам дали той не уреди нарочно да го арестуват в Америка!
— Тогава трябва да се откажа от картините си, от всичко! Та той задигна бисерите на моята колекция. Бих дал цяло състояние, за да ги имам отново. Щом нищо не може да се направи срещу него, да каже цената!
Ганимар го изгледа втренчено:
— Това е разумна приказка. Няма ли да се откажете?
— Не, не, не. Но защо?
— Имам една идея?
— Каква идея?
— Ще поговорим пак, ако анкетата излезе безуспешна… Само че нито дума за мен, ако искате да успея.
И процеди през зъби:
— Вярно е, че няма с какво да се гордея.
Двамата агенти постепенно идваха в съзнание, с онзи слисан вид, който имат хората, отърсващи се от хипнотичен сън. Отваряха зачудени очи, мъчеха се да разберат. Когато Ганимар ги разпита, те нищо не си спомняха.
— Все пак трябва да сте видели някого?
— Не.
— Припомнете си!
— Не, не.
Помислиха и единият от тях отговори.
— Да, пих малко вода.
— Вода от тази гарафа?
— Да.
— Аз също — заяви вторият.
Ганимар я помириса, отпи. Никакъв специален вкус, никаква миризма.
— Хайде — каза той, — губим си времето. За пет минути не могат да се решават задачите, поставени от Арсен Люпен. Но, да го вземат дяволите, кълна се, че ще го пипна отново. Той спечели втория манш. Остава ми реваншът!
Същия ден бе подадена жалба за кражба при утежнени обстоятелсва от барон Каорн срещу Арсен Люпен, задържан в затвора Санте!
Баронът често съжаляваше за тази жалба, като видя Малаки, предоставен на полицаите, прокурора, следователя, журналистите, на любопитството на всички, които се промъкваха навсякъде, където не трябваше да бъдат.
Аферата вече разпалваше страстите на общественото мнение. Бе станала при такива странни обстоятелства, името на Арсен Люпен тъй, възбуждаше въображението, че и най-фантастичните истории, които пълнеха колоните на вестниците, срещаха доверието на публиката.
А първоначалното писмо на Арсен Люпен, публикувано от „Еко дьо Франс“ (никой никога не разбра кой бе съобщил текста), това писмо, в което барон Каорн беше безочливо предизвестен за заплахата, причини много голямо вълнение. Незабавно бяха предложени невероятни обяснения. Припомниха съществуването на прочутите подземни ходове и Прокуратурата насочи разследванията си в тази насока.
Претърсиха замъка от горе до долу. Усъмниха се във всеки камък. Проучиха облицовките и комините, рамките на огледалата и гредите на таваните. Под светлината на факли изследваха огромните изби, в които господарите на Малаки са трупали преди своите муниции и провизии. Сондираха недрата на скалата. Напразно. Не откриха и най-малка следа от подземни ходове. Не съществуваше никакъв таен проход.
И тъй да е, отговаряха от всички страни, но мебели и картини не могат да изчезнат като привидения. Такива неща се изкарват през врати и прозорци и хората, които си ги присвояват, влизат и си излизат също тъй през врати и прозорци. Какви са тези хора? Как са влезли? И как са си отишли?
Прокуратурата на Руан, убедена в своето безсилие, потърси помощта на парижките полицаи. Г-н Дюдуи, шеф на Дирекцията на полицията, изпрати най-добрите хрътки на желязната бригада. Самият той прекара четиридесет и осем часа в Малаки. И не постигна повече от другите.
Тогава нареди да извикат инспектор Ганимар, чиито услуги неведнъж бе имал случай да оцени.
Ганимар изслуша мълчаливо инструкциите на своя началник, после, поклащайки глава, рече:
— Мисля, че да се претърсва замъка е неправилно. Решението е другаде.
— Но къде другаде?
— При Арсен Люпен.
— При Арсен Люпен! Да се предложи такова нещо, означава да се приеме неговото участие.
— Аз го приемам. Нещо повече, смятам го за сигурно.
— Хайде, Ганимар, това е абсурдно. Арсен Люпен е в затвора.
— Добре, Арсен Люпен е в затвора. Наблюдават го, приемам. Но и да беше с вериги на краката, въжета на китките и със запушена с кърпа уста, не бих променил мнението си.
— И защо така?
— Защото единствен Арсен Люпен е в състояние да обмисли една операция с такъв размах и да я обмисли така, че да успее… както и успя.
— Думи, Ганимар!
— Които са реалност. Така че, да не се търсят подземни ходове, въртящи се каменни блокове и други глупости от този род. Нашият човек не използва толкова остарели прийоми. Неговите са днешни или по-скоро — утрешни.
— И какво заключавате?
— Заключавам, че трябва да ме упълномощите да прекарам един час с него.