— Не се смейте — каза тя с раздразнение.
Внезапно потреперах и тъй като тя ме разпитваше, рекох:
— Виждате ли този дребен възрастен човек, изправен долу на стълбата.
— С чадър и мастиленозелен редингот?
— Това е Ганимар.
— Ганимар?
— Да, прочутият полицай, този, който се закле, че Арсен Люпен ще бъде арестуван лично от него. А, разбирам защо нямахме сведения от тази страна на океана! Ганимар е бил тук. А той не обича да му се бъркат в работата.
— Тогава сигурно ли е, че Арсен Люпен ще бъде арестуван?
— Кой знае? Изглежда, Ганимар го е виждал само предрешен и гримиран. Освен ако знае под чие име се крие…
— А-ха! — каза тя с онова малко жестоко женско любопитство, — да можех само да присъствувам на арестуването!
— Търпение. Арсен Люпен трябва да е забелязал вече своя враг. Той ще предпочете да излезе с последните, когато окото на стария вече ще се е уморило.
Пуснаха на Облегнат на чадъра си, с безразличен вид, Ганимар сякаш не обръщаше внимание на гъмжилото от хора, тълпящи се между двете перила. Забелязах, че един от корабните офицери му обясняваше нещо, от време на време.
Маркиз дьо Равердан, майор Роусън, италианецът Риволта преминаха, както и други, много други… Видях Розен да се приближава.
Бедният Розен! Не изглеждаше да се е оправил от своите премеждия!
— И все пак, изглежда, наистина е той — ми каза мис Нели… — Как мислите?
— Мисля, че ще е много интересно да имаме на една и съща снимка Ганимар и Розен. Вземете фотоапарата ми. Много съм натоварен.
Подадох й го, но твърде късно, за да го използува. Розен минаваше вече. Офицерът се наведе над ухото на Ганимар, но той вдигна рамене и Розен отмина.
Но, боже мой, кой тогава бе Арсен Люпен?
— Да — попита тя на висок глас, — кой?
Останаха само двадесетина души. Тя ги наблюдаваше със смътния страх, че той е между тях. Казах й:
— Не можем да чакаме повече.
Тя тръгна. Последвах я. Но не бяхме направили и десет крачки, когато Ганимар ни препречи пътя.
— Какво има? — викнах аз.
— Един момент, господине! Закъде бързате?
— Придружавам госпожицата.
— Един момент! — повтори той още по-властно. Огледа ме внимателно и после направо попита.
— Арсен Люпен, нали? Започнах да се смея.
— Не, просто Бернар д’Андрези.
— Бернар д’Андрези е починал преди три години в Македония.
— Ако Бернар д’Андрези беше умрял, аз нямаше да съм жив. А случаят не е такъв. Ето документите ми.
— Това са неговите документи. А откъде сте се сдобили с тях ще имам удоволствието да ви обясня.
— Вие сте луд! Арсен Люпен се качи на борда под името Р.
— Да, още един от вашите трикове, фалшива следа, по която насочихте хората! Много сте силен, момко. Но този път шансът ви измени. Хайде, Люпен, покажете се като добър играч.
За миг се поколебах. Той рязко ме удари по дясната ръка. Извиках от болка. Бе засегнал все още незарасналата рана, за която се говореше в телеграмата.
Е, трябваше да се примиря. Обърнах се към мис Нели. Тя слушаше смъртно бледа, олюлявайки се.
Погледът й срещна моя поглед, после се отклони към фотоапарата, който й бях подал. Едно рязко движение и ми се стори, бях сигурен, че тя разбра. Да, там, между тесните гънки на черната кожа, в кухините на малкия предмет, който имах предвидливостта да пъхна в ръцете й, преди Ганимар да ме арестува, точно там се намираха двадесетте хиляди франка на Розен, перлите и диамантите на лейди Джърлънд.
Ах, кълна се! В този тържествен момент, когато Ганимар и двама от неговите сътрудници ме обкръжаваха, всичко ми бе безразлично, арестуването ми, враждебността на хората, всичко освен едно: решението, което мис Нели щеше да вземе за това, което й бях поверил.
Че ще имат срещу мен материално и решаващо доказателство — от това и не помислях да се страхувам, ала щеше ли да се реши мис Нели да им предостави това доказателство.
Щеше ли да ме предаде, да ме погуби? Щеше ли да действува като безпощаден враг, или като жена, която помни и чието презрение се смекчава от някакво снизхождение, от някаква неволна симпатия?
Тя мина пред мен. Поклоних й се ниско, безмълвно. Потънала сред другите пътници, се насочи към стълбата с моя „Кодак“ в ръка.
Естествено, помислих си, не смее да го направи пред всички. След един миг, след един час ще го предаде.
Но като стигна до средата на стълбата, с добре изиграна несръчност тя го изпусна във водата между стената на кея и борда на кораба.
След това я видях да се отдалечава.
Красивият й силует се загуби в тълпата, появи се отново и изчезна. Беше свършено, свършено завинаги.
За миг останах неподвижен, едновременно тъжен и проникнат от нежно умиление, след туй въздъхнах и за голямо учудване на Ганимар казах: