— Чуйте… стъпки… чувам някой да ходи…
Погледна я с изненада. Изглеждаше потресена като от наближаваща опасност.
— Нищо не чувам — каза той, — и все пак…
— Как! Но трябва да бягате… бързо, бягайте…
— Да бягам… защо?
— Трябва… Трябва… Ах, не стойте тук!…
Тя изтича до края на коридора и наостри слух. Не, нямаше никой. Може би шумът идваше отвън?… Тя изчака една-две секунди, после успокоена, се обърна.
Арсен Люпен беше изчезнал.
Още в момента, в който Дьован установи обира в замъка си, той си каза: „Това е дело на Велмон и Велмон не е никой друг, а самият Арсен Люпен.“ Тъй се обясняваше всичко. И все пак тази идея мина съвсем бегло през съзнанието му, толкова невероятно бе Велмон да не е Велмон, тоест известният художник, един от приятелите на братовчед му д’Ес-теван. И когато, незабавно уведомен, капитанът на полицейския отряд се яви, Дьован и не помисли да му съобщи това абсурдно предположение.
През цялата сутрин в Обениврюстик бе неописуема бъркотия. Полицаите, полският пазач, полицейският комисар на Диеп, жители от селото — всички се суетяха из коридорите, в парка или около замъка. Приближаването на участвуващите в маневрите военни поделения и пукането на пушките правеше картината още по-живописна.
Първите разследвания не доведоха до никакви резултати. Тъй като прозорците не бяха счупени, нито пък вратите разбити, нямаше съмнение, че изнасянето е било извършено през тайния проход. И въпреки всичко — нито следа от стъпки по килима, никакви необичайни белези по стените.
Само едно нещо, съвсем неочаквано и издаващо безпогрешно фантазията на Арсен Люпен: прочутата „Хроника от XVI век“ бе заела старото си място, а до нея се мъдреше още една подобна книга, която не бе нищо друго, освен откраднатия екземпляр от Националната библиотека.
Офицерите пристигнаха в единадесет часа. Дьован ги прие весело — колкото и да му беше неприятна загубата на такива художествени ценности, богатството му позволяваше да я понесе без лошо чувство. Приятелското семейство д’Андрол и Нели слязоха.
След като те бяха представени, всички забелязаха, че липсва един от поканените, Орас Велмон. Нямаше ли да дойде?
Отсъствието му би събудило подозренията на Жорж Дьован. Но точно на обяд той влезе. Дьован се провикна:
— Отлично! Ето ви и вас! — Не съм ли точен?
— Напротив! Но можеше и да не бъдете… след една толкова смутна нощ! Знаете ли новината?
— Каква новина?
— Вие сте обрали замъка.
— Хайде де!
— Говоря ви сериозно. Но подайте ръка на мис Андърдаун и да минем на масата… Госпожице, позволете…
Той спря, изненадан от смущението на младото момиче. После, внезапно припомняйки си, каза:
…Вярно, че бяхте пътували с Арсен Люпен… преди да го арестуват… Приликата ви изненадва, нали?
Тя не отговори. Велмон се усмихваше насреща й. Той се поклони, тя го хвана под ръка. Заведе я до масата и седна срещу нея.
По време на обяда говореха само за Арсен Люпен, за отнесените мебели, за подземието, за Шерлок Холмс. Едва в края на обяда, когато засегнаха други теми, Велмон се намеси в разговора. Беше и забавен, и сериозен, красноречив и духовит. И всичко, което говореше, бе с едничката цел да заинтересува младото момиче. Потънала в мисли, тя сякаш не го слушаше.
Поднесоха кафето на терасата, която се издигаше над парадния вход и френската градина откъм главната фасада. Сред моравата засвири полковата музика и тълпата селяни и войници се пръсна из алеите в парка.
През цялото време Нели си припомняше обещанието на Арсен Люпен: „В три часа всичко ще е там. Давам ви думата си.“
В три часа, а стрелките на големия стенен часовник, украсяваш, дясното крило, показваха два и четиридесет! Тя неволно ги поглеждаше всеки миг. Поглеждаше и Велмон, който спокойно се поклащаше в един люлеещ се стол.
Два и петдесет… два и петдесет и пет… някакво нетърпение, смесено с безпокойство, задушаваше младото момиче. Възможно ли беше чудото да стане, да се извърши в определената минута, когато замъкът, дворът и околността бяха пълни с народ, а прокурорът на републиката и съдия изпълнителят продължаваха издирването?
И все пак… все пак Арсен Люпен бе обещал, и то така тържествено! Ще бъде, както той каза, помисли тя, повлияна от енергията, авторитета и сигурността, които излъчваше този човек. И това за него не бе чудо, а естествено събитие, което следва от закономерния ход на нещата.
За секунда погледите им се кръстосаха. Тя се изчерви и извърна глава.
Три часът… Прозвуча първият удар, вторият, третият… Орас Велмон извади часовника Си, повдигна очи към стенния часовник, после върна своя в джоба си. Изтекоха няколко секунди. И ето, тълпата на моравата се разцепи, давайки път на две коли с по два коня, впрегнати във всяка, които влизаха в парка. Бяха от онези фургони, които следват поделенията, носят войнишките торби и служат за лавки на офицерите. Спряха пред стълбището. Някакъв сержант-артелчик скочи от една от седалките и попита за г-н Дьован.