Дьован изтича надолу по стълбите. Под брезента видя грижливо подредени и добре опаковани своите мебели, своите картини, своите произведения на изкуството.
На въпросите, които му поставиха, сержантът отговори, като показа заповедта, която бе получил от дежурния старшина, който пък я бе приел сутринта на рапорта. Според тази заповед втора рота от четвърти батальон трябваше да се погрижи, щото движимото имущество, оставено на кръстопътя на Альо, в гората Арк, да бъде пренесено и предадено в три часа на г-н Жорж Дьован, собственик на замъка Обениврюстик. Подпис полковник Бовел.
— На кръстопътя — прибави сержантът — всичко беше готово, подредено на поляната и охранявано от… случайни минувачи. Туй ми се стори странно, но какво пък! Заповедта беше изрична.
Един от офицерите проучи подписа: беше прекрасно имитиран, но фалшив.
Музиката бе спряла да свири, опразниха фургоните и внесоха мебелите.
Сред цялото това вълнение Нели остана сама в края на терасата. Тя бе сериозна и загрижена, развълнувана от неясни мисли, които не се мъчеше да уточни. Внезапно забеляза приближаващия се Велмон. Поиска да избегне срещата, но ъгълът на колоната, която поддържаше терасата, я обграждаше от две страни, а и цяла редица големи качета с посадени портокали, олеандри и бамбук й оставяше за отстъпление само пътя, по който се приближаваше младият човек. Тя не помръдна. Слънчев лъч, прекъсван от трепкащите листа на бамбука, играеше в златистите й коси. Някой промълви:
— Изпълних обещанието.
Арсен Люпен беше до нея и около тях нямаше никой. С колебание и срамежлив глас той повтори:
— Изпълних обещанието си от тази нощ.
Очакваше то нея поне една дума на благодарност, поне един жест, който да показва интереса й към неговата постъпка Тя мълчеше.
Това пренебрежение раздразни Арсен Люпен, макар дълбоко в себе си да разбираше всичко, което го делеше от Нели сега, когато тя знаеше истината. Би желал да се оправдае, да търси извинение, да покаже другата страна на живота си — смелостта, възвишеността. Но не му идваха думи и той чувствуваше абсурдността и наглостта на всяко обяснение. Тогава, залян от поток спомени, той тъжно промълви:
— Колко е далеч онова минало! Спомняте ли си дългите часове на палубата на Прованс? Ах! Тогава… вие държахте, както и сега, една роза в ръката си, една бледа роза като тази… Помолих да ми я дадете… Вие сякаш не чухте… Все пак след заминаването ви намерих розата… забравена без съмнение… Запазих я.
Тя все още не отговаряше. Изглеждаше много далече от него. Той продължи.
— В името на онези часове не мислете за това, което знаете. Нека миналото се слее с настоящето! Нека не съм човекът, когото видяхте тази нощ, а онзи, от онова време и нека очите ви ме погледнат дори само за секунда, както ме гледаха тогава… Моля ви… Не съм ли същият?
Тя повдигна очи, както той искаше, и го погледна. После, без да каже дума, спря поглед на пръстена, който той носеше на показалеца си. Отгоре се виждаше само халката, но от вътрешната страна искреше един великолепен рубин.
Арсен Люпен се изчерви. Пръстенът принадлежеше на Жорж Дьован.
Той горчиво се усмихна.
— Имате право. Което е било, да бъде винаги Арсен Люпен не може да бъде друго освен Арсен Люпен и между вас и него не може да съществува дори и един спомен. Простете ми… Трябваше да разбера, че самото ми присъствие до вас е оскърбление…
Той отстъпи към колонадата с шапка в ръка. Нели мина пред него. Смелостта не му достигна и той я проследи с поглед, както в онзи далечен ден, в който тя се спускаше по корабната стълба към кея на Ню Йорк. Тя изкачи стъпалата, които водеха към вратите. За миг изящният й силует се очерта върху мрамора на преддверието. Не я видя повече.
Облак затъмни слънцето. Арсен Люпен гледаше неподвижен следата от малките стъпки в пясъка. Изведнъж трепна: на качето с бамбука, на което се бе облегнала Нели, беше бодната една роза, бледата роза, която не бе посмял да й поиска… И тази — забравена, без съмнение? Ала забравена съзнателно или от разсеяност?
Той я грабна пламенно. Няколко листенца се отрониха. Събра ги едно по едно като реликви…
— Хайде — рече си той, — няма какво да правя повече тук. А ако и Шерлок Холмс се намеси, може да стане лошо.
Паркът беше пуст. Все пак до павилиона на портиера имаше група полицаи. Той навлезе в горичката, прехвърли крепостната стена и за да отиде до най–близката гара, пое по една пътека, лъкатушеща между нивите. Не бе вървял и десет минути, когато пътят се стесни, притиснат между два насипа. Той беше навлязъл вече в дефилето, когато видя, че някакъв човек идеше насреща му.