Вече близо три седмици в нашия град се намира главният инспектор Ганимар, един от ветераните на Службата за безопасност. Господин Ганимар, чийто последен подвиг — арестуването на Арсен Люпен — му донесе европейска слава, си почива от продължителното напрежение с лов на кротушки и блескуни.
Ганимар! Ето го съюзника, когото барон Каорн търсеше! Та кой по-добре от хитрия и търпеливия Ганимар би могъл да осуети намеренията на Люпен!
Баронът не се поколеба. Шест километра деляха замъка от малкото градче Кодбек. Той ги премина с бодра стъпка, превъзбуден от надеждата за спасение.
След няколко безплодни опита да открие адреса на главния инспектор, той се насочи към канцелариите на „Ревей“, разположени по средата на кея. Там намери редактора на съобщението, който, приближавайки се до прозореца, възкликна:
— Ганимар ли? Ще го срещнете по кея с въдица в ръка. Точно там се запознахме и случайно прочетох името му, гравирано на въдицата. Ето го — малкото старче, дето се вижда там под дърветата.
— В редингот и със сламена шапка?
— Точно така! А-а, странен екземпляр, мълчалив и намръщен.
Пет минути по-късно баронът пристъпи към прочутия Ганимар, представи се и се опита да поведе разговор. Като не успя, пристъпи направо към въпроса и изложи случая си.
Другият го изслуша неподвижен, без да сваля поглед от рибите, които дебнеше, после обърна глава към него, огледа го от главата до краката с израз на дълбоко състрадание и рече:
— Господине, не е нормално да се предупреждават хората, които ще бъдат обрани. Арсен Люпен особено не прави подобни груби грешки.
— И все пак…
— Господине, ако имах и най-малкото съмнение, повярвайте, удоволствието да тикна още веднъж в ареста скъпия Люпен щеше да надделее над всяко друго съображение. За нещастие младият човек е под ключ.
— Ако избяга?…
— Не се бяга от затвора Санте.
— Но той…
— Ни той, ни друг някой.
— Все пак…
— Е, добре, ако избяга, толкова по-добре — пак ще го опипам. А дотогава спете си спокойно и не плашете повече този блескун.
Разговорът бе приключен. Баронът се върна в дома си донякъде успокоен от безгрижието на Ганимар. Той провери ключалките, проследи прислужниците си и през следващите четиридесет и осем часа почти се убеди, че в крайна сметка опасенията му са неоснователни. Не, решително не! Както бе казал Ганимар, крадецът не предупреждава хората, които смята да обере.
Датата наближаваше. Сутринта във вторник, деня преди 27-и — нищо особено. Но в три часа позвъни някакво хлапе. Носеше телеграма.
Никаква пратка на гара Батиньол. Подгответе всичко за утре вечер.
Той отново изпадна в такава паника, че се запита дали няма да отстъпи пред настойчивостта на Арсен Люпен.
Изтърча до Кодбек. Ганимар ловеше риба на същото място, седнал на сгъваемо столче. Баронът безмълвно му подаде телеграмата.
— Е, и?
— Е, и? Но това е утре!
— Кое?
— Кражбата! Обирът на моите колекции!
Ганимар постави на земята въдицата, обърна се към него и с кръстосани отпред ръце извика с нетърпение:
— Значи така! Да не си въобразявате, че ще се занимавам с такава история?
— Колко искате, за да прекарате в замъка нощта на 27 срещу 28 септември?
— Нито стотинка. Оставете ме на мира.
— Кажете колко. Аз съм богат, извънредно богат. Бруталността на предложението смути Ганимар, който продължи по-спокойно:
— Тук съм в отпуск и нямам право да се намесвам…
— Никой няма да знае. Обещавам да запазя мълчание, каквото и да се случи.
— О, нищо няма да се случи!
— Добре, тогава три хиляди франка стигат ли? Инспекторът смръкна щипка тютюн, помисли и отсече:
— Добре. Но трябва да ви кажа честно, че това са хвърлени на вятъра пари.
— Няма значение.
— В такъв случай… И освен това с този дявол Люпен — знае ли се! Той трябва да разполага с цяла банда… Сигурен ли сте във вашите прислужници?
— Бога ми…
— Тогава да не разчитаме на тях. Ще телеграфирам на двама юначаги, мои приятели, с които ще сме по-сигурни. А сега изчезвайте, да не ни виждат заедно. До утре, към девет часа.
На следния ден — датата, определена от Арсен Люпен — барон Каорн свали от стената колекцията от старинни оръжия, излъска новите и се разходи в околностите на Малаки. Не откри нищо подозрително.
Вечерта в осем и половина отпрати прислужниците си. Той обитаваше едно крило към пътя, вдадено малко навътре, съвсем в края на замъка. Останал сам, предпазливо отвори четирите порти. След малко чу приближаващи се стъпки.
Ганимар представи двамата си помощници, едри здрави момчаги с вратове като на бикове и яки мищци, а след това поиска някои разяснения. След като се запозна с разположението на мястото, той затвори старателно и барикадира всички изходи, през които би могло да се стигне до застрашените зали. Прегледа стените, повдигна килимите и накрая настани агентите си в централната галерия.