— Да бе — каза той. — Хората, дето са взели изпита, не правят такива глупости.
— Явих се на майтап — казах небрежно. — Да водиш туристи на обход не е истинска работа.
— Права си. Някой ден се надявам да стана разносвач като теб.
— Куриер — изръмжах аз. — Терминът е „куриер“.
Той се подсмихна по начин, който си просеше юмрук в носа. За щастие, междувременно бяхме стигнали до мехура Олдрин. Избутах с рамо досадника Дейл и излязох първа от свързващия тунел. Специалната врата на Олдрин беше нащрек, точно като онази на Конрад. Избързах напред и свих надясно, само и само да се измъкна от Дейл.
Олдрин е противоположност на Конрад във всяко отношение. Конрад е пълен с водопроводчици, стъклари, оксиженисти и всякакви монтьори със съответните им работилници и сервизи… списъкът е дълъг. Олдрин, от своя страна, си е курорт. Има си хотели, казина, публични домове, театри и дори — честна дума! — истински парк с истинска трева. Богати туристи от цялата Земя идват тук на двуседмична ваканция.
Минах през Аркадата. Не е най-прекият път към мястото, където отивах, но гледката ми харесва.
Ню Йорк си има Пето авеню, Лондон си има Бонд Стрийт, а Артемида си има Аркадата. Тук в магазините няма етикетчета с цени. Ако се налага да питаш колко струва това или онова, значи не ти е по джоба. Местният „Риц-Карлтън“ заема цяла пресечка по хоризонтала и пет етажа нагоре и още толкова надолу по вертикала. Една нощувка струва дванайсет хиляди, което е повече, отколкото аз изкарвам за цял месец като куриер (е, аз имам и други източници на доходи).
Въпреки безбожната цена на лунните ваканции търсенето е по-голямо от предлагането. Земляните от средната класа теглят кредити, за да дойдат тук веднъж в живота си. Отсядат в по-скапаните хотели в по-скапаните мехури като Конрад. Но богаташите идват тук ежегодно и отсядат в хубавите хотели. А какво пазаруване пада, да не ви разправям!
Олдрин е основната артерия, по която се стичат пари към Артемида.
В търговския район нямаше и едно нещо, което да мога да си позволя. Ала един ден щях да съм достатъчно богата, за да се чувствам тук в свои води. Такъв поне беше планът. Плъзнах за последно поглед по витрините, после им обърнах гръб и тръгнах към Централния порт.
Олдрин е мехурът, който се намира най-близо до зоната за кацане. Не бихме искали богаташите да се мърсят с преход през бедняшките райони, нали така? По-добре да ги посрещнем в хубавата част на Артемида.
Минах под голямата арка и се озовах в Централния порт. Гигантският шлюзов комплекс е второто по големина помещение в града. (Само паркът в Олдрин е по-голям.) Сега Централният порт кипеше от трескава дейност. Провирах се вещо сред работници, които бързаха насам-натам. В града всички ходим бавно заради туристите, но Централният порт е за професионалисти, които владеят Дългата лунна стъпка и умело развиват висока скорост.
Няколко пътници чакаха при влаковия шлюз в северната част на порта. Повечето вероятно бяха тръгнали към градските реактори и алуминиевата топилка „Санчес“, които се намират на километър южно от града. Топилката използва гигантски количества топлина и изключително неприятни химикали, затова е изнесена далече от жилищните мехури. Колкото до реакторите, ами… те са ядрени, така че никой не ги иска близо до града.
Видях Дейл да се придвижва към влаковия перон. Несъмнено се бе отправил към Туристическия център „Аполо 11“. Туристите го обожават. Половинчасовото пътуване с влак предоставя незабравими гледки към лунния пейзаж, а от Туристическия център — херметизиран и с всички удобства — мястото на кацане се вижда като на длан. А за онези, които искат да излязат на обход и да видят всичко отблизо, Дейл и другите обходчици са на разположение.
Точно пред влаковия шлюз има голямо знаме на Кения. Под него — надпис, гласящ: „Кенийска задгранична платформа Артемида. Тази платформа е собственост на Кенийската космическа корпорация. Важат законите на международното морско право“.
Стрелнах Дейл с отровен поглед. Той не ме видя. Язък. Толкова як поглед, а отиде напразно.
Проверих графика на кацанията в джаджата си. Днес нямаше да има месарски доставки (така наричаме пътническите кораби). Такива пристигат средно веднъж в седмицата. Следващият щеше да пристигне чак след три дни. Слава на Бога. Няма нищо по-досадно от голобради наследници, дошли да търсят „лунна шунда“.
Отправих се към южната част на помещението, където товарният шлюз чакаше в готовност. Можеше да побере десет хиляди кубични метра товар, но процесът по товаренето беше бавен. Капсулата беше пристигнала преди часове. Обходчиците бяха вкарали цялата капсула в шлюза и я бяха почистили с въздух под високо налягане.