След като маминият вуйчо заминал за рая, татко му заел неговото място. Най-напред се оженил за мама, след година получил енорията му, а след още година се родил Джордж. Така му разказват и цялата история е ясна, истинска и щастлива — както се полага. Мама непрестанно присъства в живота му, учи го да разпознава буквите и го целува за лека нощ; татко пък често отсъства, защото посещава старите и болните, пише проповедите си или ги чете. Домът на викария, църквата, сградата, където мама преподава на децата от неделното училище, градината, котката, кокошките, тревистата алея между дома на викария и църквата, църковният двор — това е светът на Джордж и той го познава добре.
В дома на викария цари тишина. Там има молитви, книги, ръкоделие. Не бива да викаш, да тичаш и да се цапаш. Огънят понякога издава малко по-силен шум, ножовете и вилиците също, ако не ги държиш както трябва; и братлето му Хорас вдига шум, когато се появява. Но това са изключения в един мирен и сигурен свят. За Джордж светът извън дома на викария изглежда изпълнен с неочаквани шумове и събития. На четиригодишна възраст го извеждат на разходка из полето и му показват крава. Плаши го не толкова големината й или издутото виме, което се люшка пред очите му, колкото внезапният дрезгав рев, който животното издава без каквато и да било причина. Няма начин да е в добро настроение. Джордж избухва в плач, а баща му наказва кравата, като я удря с пръчка. После тя се извърта на една страна, вдига опашка и се изхожда. Джордж е смаян от това извержение, от странния пляскащ звук при падането му в тревата, от начина, по който събитията внезапно излизат от контрол. Но майчината ръка го дръпва настрани, преди да обмисли нещата докрай.
Не само кравата — или нейните многобройни приятели като коня, овцете и прасето — вдъхва на Джордж опасения спрямо света извън дома на викария. В този свят гъмжи от хора, които са стари, болни и бедни — все лоши неща, ако се съди по поведението и приглушения глас на баща му, когато се прибира; има и някакви съвсем неразбираеми личности, наричани миньорски вдовици. Момчетата отвъд стената са празнодумци, или още по-лошо, изпечени лъжци. Наблизо има и нещо, наречено мина, откъдето идват въглищата за печката. Той не е сигурен дали харесва въглищата. Те са миризливи, прашни и шумни, когато ги разбуташ, и трябва да се пазиш от техните пламъци; освен това у дома ги докарват едри, страховити мъже с кожени каски, които покриват и вратовете им. Когато външният свят затропа по вратата, Джордж обикновено подскача. Общо взето, той би предпочел да остане тук вътре с мама, с брат си Хорас и новата си сестричка Мод, додето му дойде времето да отиде в рая и да се срещне със стария вуйчо Компсън. Но подозира, че няма да му разрешат.
Вечно се местеха — шест пъти през първите десет години на Артър. Семейството растеше, а жилищата сякаш ставаха все по-малки. Освен него фамилията наброяваше по-голямата му сестра Анет, по-малките му сестри Лоти и Кони и малкия му брат Инес, а по-късно се родиха и Айда и Джулия, наричана Додо. Баща им го биваше да зачева деца — други две бяха починали, — но не и да ги изхранва. Ранното осъзнаване, че баща му никога не ще осигури за мама нужните удобства на стари години, укрепи още по-силно решението на Артър сам да се погрижи за тях.
Баща му — ако оставим настрана британските херцози — произхождаше от артистично семейство. Притежаваше талант и чудесни религиозни инстинкти, но беше нервен и с крехко телосложение. На деветнайсет години бе пристигнал от Лондон в Единбург; като помощник-земемер в Шотландския градоустройствен отдел бе попаднал на твърде ранна възраст в едно доброжелателно, но често грубо и впиянчено обкръжение. Не напредна нито в Градоустройствения отдел, нито в литографската печатница „Джордж Уотърман и синове“. Беше кротък неудачник с меко лице зад буйна мека брада; за дълга имаше само най-обща представа и отдавна бе загубил пътеводната нишка в живота си.
Никога не стигаше до грубост или насилие; спадаше към сантименталните пияници с широки пръсти и склонност към самосъжаление. Често се прибираше у дома с олигавена брада, подкрепян от кочияши, чието упорито настояване да им се плати събуждаше децата; на другата сутрин окайваше сълзливо и многословно своята неспособност да се грижи за онези, които обича тъй нежно. Една година пратиха Артър в пансион, за да не вижда поредния етап от упадъка на баща си; той обаче видя достатъчно, за да се убеди в укрепващото си разбиране какъв може и трябва да бъде един мъж. В майчините приказки за рицарство и романтика нямаше място за пияни илюстратори.