— Детето е наследило тия нерви от теб, Шарлот.
— Във всеки случай не му никнат зъби.
— Настинката също отпада, сега е септември.
— Не е и от храната, на Хорас нищо му няма.
— Какво остава?
— В книгата се споменава само още една причина — уплахата.
— Джордж, страхуваш ли се от нещо?
Джордж гледа баща си, снежнобялата свещеническа якичка, надвисналото над него широко навъсено лице, устата, която изрича често неразбираеми истини от амвона на църквата „Св. Марко“, и черните очи, които сега му повеляват да признае истината. Какво може да каже? Наистина се бои от Уоли Шарп, Сид Хеншоу и още неколцина, но това ще е доносничество. Така или иначе, друго го плаши, и то много повече. Накрая казва:
— Страхувам се, че съм глупав.
— Джордж — отговаря баща му, — ние знаем, че не си глупав. С майка ти те научихме да четеш и да смяташ. Ти си умно момче. Добре смяташ у дома, но не и в училище. Можеш ли да ни кажеш защо?
— Не.
— Мистър Босток другояче ли ви преподава?
— Не, татко.
— Да не би да не се стараеш достатъчно?
— Не, татко. Мога да смятам от учебника, но не и от черната дъска.
— Шарлот, мисля, че трябва да го заведем в Бърмингам.
Артър имаше чичовци, които наблюдаваха упадъка на брат си и съжаляваха неговото семейство. Решението им бе да пратят Артър да се учи при йезуитите в Англия. На девет години го качиха на влака в Единбург и той плака през целия път до Престън. През следващите седем години щеше да живее в Стоунихърст с изключение на шест седмици всяко лято, когато се връщаше при мама и непрокопсания си баща.
Тия йезуити бяха дошли от Холандия, донасяйки своя учебна програма и методи за въдворяване на дисциплина. Обучението включваше седем области на познанието — природни явления, геометрия, основи на теологията, граматика, синтаксис, поезия и риторика, — като на всяка от тях се отделяше по една година. Присъстваше обичайната за частните училища рутинна програма, която редуваше Евклид, алгебра и класици, чиито премъдрости се втълпяваха с много бой. Използваният инструмент — парче каучук с размерите и дебелината на подметка — също бе дошъл от Холандия и носеше популярното название Толи. Един удар по ръката, нанесен с йезуитска целенасоченост, стигаше, за да подпухне и посинее цялата китка. Нормалното наказание за по-големите момчета се състоеше от девет удара по всяка ръка. След това грешникът едва успяваше да отвори вратата на кабинета, където се провеждаше екзекуцията.
Както обясниха на Артър, названието Толи идваше от латинска игра на думи. Fero — нося, понасям. Fero, ferre, tuli, latum. Tuli — понесох, значи Толи е онова, което понесохме всички, нали?
Хуморът беше също тъй груб, както и наказанието. Запитан как вижда бъдещето си, Артър призна, че смята да стане пътен инженер.
— Инженер може и да станеш — отвърна свещеникът, — но както те гледам, май по-скоро ще си безпътен.
Артър израсна и се превърна в едър буен юноша, който намираше утеха в училищната библиотека, а щастие — на игрището за крикет. Веднъж седмично се полагаше момчетата да пишат писма до вкъщи и повечето приемаха това като допълнително наказание, но Артър го смяташе за награда. През този час изливаше пред майка си цялата си душа. Въпреки съществуването на Бог, Исус Христос, Библията, йезуитите и Толи най-верният и търсен авторитет си оставаше неговата дребна властна майчица. Тя беше експерт по всички въпроси — от долните дрехи до адския огън. „Носи фланеленото бельо на голо — съветваше го тя — и не вярвай във вечното наказание.“
Освен това, макар и не тъй целенасочено, тя го учеше как да открие пътя към популярността. Още от първите дни той започна да разправя на своите съученици романтичните рицарски истории, които някога бе чувал изпод вдигнатата бъркалка. През дъждовните свободни дни се качваше на някой чин, а публиката клякаше наоколо. Припомняйки си майчините умения, той знаеше как да понижава глас, как да разтегля историята, как да прекъсва в най-напрегнатия и страшен момент с обещание да продължи на другия ден. Тъй като беше едър и вечно гладен, приемаше сладкишите като основно заплащане за своите приказки. Но понякога млъкваше точно при кулминацията и продължаваше само ако някой го възнаградеше с ябълка.
Така откри дълбоката връзка между разказвачеството и удовлетворението.
Очният лекар не препоръчва очила за малки деца. По-добре очите на момчето да се нагодят по естествен път в течение на годините. Междувременно да бъде преместено на най-предните чинове. Джордж оставя фермерските хлапета зад гърба си и сяда до Хари Чарлсуърт, който редовно е пръв на контролните. Сега училището става разбираемо за Джордж; той вижда къде почуква тебеширът на мистър Босток и вече никога не се нааква на връщане към къщи.