Бабата не знае какво да отговори.
— Да… Може би… Не знам — смутолевя тя. — Какво най-добре се продава в момента?
Антикварят най-после се усмихва.
— Без колебание?… Книги!
Артур захвърля лопатата. Той е обезсърчен. Алфред е радостен и не се отделя от купчината кокали. Сега градината прилича на минно поле.
Момчето си налива пълна чаша вода от чешмата в кухнята и я изпива на един дъх. Отдъхва си малко, поглежда през прозореца, вижда че започва да се смрачава, и си налива още една чаша. Отива в стаята на баба си, взема ключа, окачен над леглото с балдахин, и се запътва към кабинета на дядо си. Влиза тихичко, с чашата вода в ръка. Запалва една от хубавите венециански лампи и сяда на бюрото.
Дълго гледа портрета на дядо си, но той, въпреки че се усмихва, отчайващо и дума не проронва.
— Не мога да разбера, дядо! — най-после казва Артур поядосан. — Не ми се вярва да си скрил това съкровище в градината, без да си оставил някъде бележка или знак, нещо, което да ни подскаже къде можем да го намерим. Ти не си такъв.
Портретът все така се усмихва. Арчибалд продължава да мълчи.
— Да не би пък лошо да съм търсил? — пита се Артур, неспособен в момента да признае поражението си.
Детето хваща първата книга над бюрото и започва да я прелиства.
За няколко часа Артур вече е прелистил почти всички книги и ги е натрупал върху бюрото. Нощта отдавна се е спуснала и той целият е схванат.
Още една книга — последната — и край. Това е книгата, която предишната вечер му чете Бабинка.
Той пак се вглежда в рисунките на племето матасалаи, после на племето минимои. Прехвърля няколко страници и попада на друга рисунка, много по-различна, будеща тревога.
Това е една зловеща сянка, напомняща човешки скелет.
Лицето е безизразно, само две червени точки горят вместо очи.
Артур потръпва от глава до пети. В краткия си живот не е виждал нещо по-грозно.
Под рисунката на това творение на мрака се чете, изписано на ръка:
Навън, в сумрака, две жълти очи святкат ту тук, ту там по отсрещните хълмове. Това е най-обикновена камионетка, чиито мощни фарове пронизват нощта. Направлявана от пълнолунието, колата поема по лъкатушния път, който води към къщата.
Артур бързо преобръща страниците, за да забрави колкото се може по-скоро кошмарното видение и този проклет Малтазар. Попада на рисунката със Селения, принцесата на минимоите. Вече е напълно спокоен. Погалва рисунката с върха на пръстите си и усеща, че не е добре залепена. Отлепва я, за да погледа принцесата по-отблизо.
— Надявам се, че някой ден ще имам честта да ви срещна, принцесо — прошепва той почтително.
После поглежда към вратата, за да се увери, че е сам, и доближава още повече рисунката до лицето си.
— А дотогава, позволете ми да открадна от вас една целувка.
Артур нежно целува рисунката. Алфред дълбоко въздъхва.
— Ревнивец такъв! — обръща се към него Артур с усмивка на уста.
Кучето не благоволява дори да отговори. Чува се как колата гарира. Навярно Бабинка се връща.
Артур машинално обръща рисунката и на обратната страна открива друга рисунка. Детското лице грейва.
— Сигурен бях, че е оставил някакъв знак! — казва си той весело.
Рисунката е скицирана с молив, неумело или по-точно — набързо. Има също и едно изречение, което момчето прочита на глас:
«Ако искаш да отидеш в страната на минимоите, довери се на Шекспир [1].»
— Кой ли е пък този?! — пита се то. После става и завърта плана на всички страни, за да види дали ще разпознае местността.
— Къщата е тук… Север е натам…
Сега държи плана в правилна посока и това го насочва към прозореца. Отваря го бързо и отново поглежда рисунката.
Планът отговаря точно на изгледа от прозореца на кабинета.
— Големият дъб, градинското джудже, луната, всичко си е на мястото — възкликва Артур, крайно развълнуван. — Намерихме го, Алфред! Намерихме го!
Момчето се отдава на радостта си и започва да скача като щастливо кенгуру, глътнало пружина. То хуква към вратата, няма търпение да сподели откритието с баба си, но на прага се сблъсква с антикваря и двама носачи.
— По-полека, младежо, по-полека! — подхвърля му антикварят и го избутва настрани.
Въпреки изненадата, Артур инстинктивно скрива рисунката зад гърба си.
Мъжът се връща в коридора, за да каже на бабата:
— Отворено е, госпожо. Отворено и заето.