Бабинка излиза от стаята си и се присъединява към тях.
— Артур, вече ти казах, че не искам да играеш в тази стая — нервно се обръща тя към внука си, хваща детето за ръка и се отдръпва, за да мине антикварят.
— Извинете го. Моля, влезте, ако обичате — казва учтиво бабата.
Антикварят се оглежда наоколо, както лешояд проверява дали жертвата е наистина мъртва.
— Това е вече нещо друго — най-после казва той с пресметлива усмивка.
Артур лекичко дръпва баба си за ръкава.
— Бабче, какви са тези хора? — разтревожено шепне той.
Старата жена е смутена и кърши пръсти, за да се окуражи.
— Това са… Господинът дойде, за да… оцени вещите на дядо ти. Щом ще се изнасяме, по-добре да се освободим от всички тези вехтории — изрича тя, като се мъчи да убеди самата себе си.
Артур е поразен.
— Нещата на дядо ли ще продадеш?!
Баба му мълчи — колебае се, изпитва угризение, после въздъхва дълбоко:
— Боя се, че просто нямаме друг избор, Артур.
— Разбира се, че имаме избор! — бунтува се момчето, показвайки рисунката си. — Погледни! Знам къде е съкровището! Дядо ни е оставил указания! Тук е целият план!
Бабата вече нищо не разбира:
— Откъде взе това нещо?
— Било е под носа ни през цялото време, в книгата, която всяка вечер ми четеш! — обяснява възторжено детето.
Но бабата е твърде уморена, за да повярва на всички тези фантазии.
— Веднага го върни на мястото му — строго казва тя.
Артур прави опит да я убеди.
— Бабче, ти просто не разбираш! Това е план, за да се стигне до минимоите! Те са тук, някъде в градината! Дядо ги е докарал от Африка! И ако успеем да стигнем до тях, сигурен съм, че те ще ни отведат при съкровището на дядо! Ще бъдем спасени! — убедено добавя той.
Бабата се пита как внукът й е успял за такова кратко време да се побърка.
— Сега не е време за игра, Артур. Върни всичко на място и стой мирен!
Артур е отчаян. Той гледа Бабинка с големите си невинни очи, пълни със сълзи.
— Не вярваш в съкровището, така ли? Смяташ, че дядо си го е измислил!
Бабата повдига очи към небето и нежно слага ръка върху рамото на внука си.
— Артур, нали си вече голям. Наистина ли вярваш, че градината е пълна с малки човечета, които само чакат да отидеш при тях, за да ти връчат пълна торба с рубини?
Антикварят извръща глава като лисугер, привлечен от миризмата.
— Моля? — учтиво пита той.
— Не, нищо… Говорех с внука си… — отвръща бабата.
Антикварят продължава огледа, сякаш нищо не е чул, но знае, че слухът не му изневерява.
— Ако имате някакви бижута, готови сме да ги вземем — подхвърля той, както се подхвърля хляб на гълъбите.
— Жалко, нямаме никакви бижута — отвръща бабата с тон, който не търпи възражения.
Тя отново нарежда на внука си:
— Връщаш рисунката на мястото й, веднага!
Момчето се подчинява с явно нежелание, докато антикварят чете надписа над бюрото, окачен като празнична гирлянда:
«Често в думите се крият други думи. Уилям Ш.»
Антикварят явно е заинтригуван от тази загадка.
— «Ш» като Шатобриян. [2]
— Не, «Ш» като Шекспир. Уилям Шекспир — уточнява бабата.
Нещо прещраква в главата на Артур и той отново грабва рисунката, която току-що е оставил на мястото й. Препрочита изречението: «Ако искате да попаднете в страната на минимоите, доверете се на Шекспир.»
— Така ли? Е, почти същото… — възкликва антикварят.
Бабата го поглежда строго.
— Да, вярно. Само че сбъркахте с около двеста години.
— Ах, как времето лети! — отвръща той, за да прикрие невежеството си.
— Прав сте. Времето лети. Затова побързайте с избора си, докато не съм размислила — казва бабата с раздразнение.
— Товарете всичко! — обръща се антикварят към носачите.
Бабинка онемява. Артур незабелязано пъхва рисунката в задния си джоб.
— Тц! Тц! Не хитрувай, малкият! — обажда се антикварят с усмивка на инквизитор. — Казах да се товари… всичко!
Момчето със съжаление измъква хартийката от джоба си и я подава на антикваря, който моментално я пъхва в собствения си джоб.
— Чудесно, малкият — одобрява умелият търговец и го погалва по главата.
Работниците започват да играят тъжната си пантомима. Мебели и предмети изчезват с невероятна бързина под нажаления поглед на нещастната жена, която вижда как се стапят годините, изпълнени със спомени.
Сцената е толкова отчайваща, сякаш се изпепелява и превръща в дим цяла гора.
Единият от двамата мъжаги грабва портрета на Арчибалд. Бабата го спира, като впива пръсти в рамката.
2
Франсоа Рене дьо Шатобриан (1768–1848) — френски писател, представител на романтизма. — Б.пр.