Сухите листа обикновено служат за покрив, но някои минимои са предпочели стърготини, наредени като керемиди. Малки стенички от люспи на шишарки често разделят къщите.
Бетамеш задъхано минава по улицата, осветена от цветя със светещи главички, посадени на равни разстояния, които заместват фенерите.
Улицата свършва при площада на Съвета. Това е огромен амфитеатър, като римските, издълбан в земята. Той образува полукръг и е точно срещу кралския дворец.
Всички жители на минимойската страна са си дали среща на този площад и за да стигне до членовете на Съвета, Бетамеш трябва да си проправи път през тълпата. Помага си с лакти, непрекъснато се извинява и най-после се озовава пред арената.
— Олеле, посред церемонията, ще ме убият! — шепне на себе си той, за да не наруши всеобщото мълчание.
В центъра на площада се възвисява Камъкът на мъдреците. В средата му е забит магическият меч. Оръжието е великолепно — стоманата е изящно изваяна и гравирана с хиляди знаци. Но се вижда само половината от него. Другата половина сякаш е сраснала с камъка.
До възвишението е коленичил само на едно коляно, като рицар, един минимой, смирено навел глава пред свещения камък. Лицето му не се вижда, вглъбен е в молитва, но ако се съди по облеклото, това е воин. Връзки, кръстосани на зигзаг, обхващат краката му до под колената. На колана му висят различни къси мечове, направени от миши зъби, също и малки кесийки от царевични люспи. Няма съмнение — това е воин.
— Олеле, сега ще започне! — тревожи се Бетамеш.
Вратата на двореца тържествено се разтваря. Това е огромна порта, която поглъща голяма част от фасадата на двореца. Толкова е масивна и тежка, че четирима минимой едва успяват напълно да я отворят.
Първи излизат светлоносците — двама минимой в парадно пъстро облекло, украсено със златни нишки, като карнавалните костюми във Венеция. На главите си носят шапки във формата на голяма прозрачна топка и във всяка е затворена по една светулка. Когато пристъпват, те осветяват пътя, като истински факлоносци. Застават от двете страни на подиума, издигнат на площада, а това означава — дайте път на краля.
Негово кралско Величество пристъпва бавно и тържествено. В сравнение с другите минимой кралят е невероятно висок, както един възрастен човек в сравнение с децата.
Ръцете му са огромни и стигат чак до прасците. Облечен е в бяла кожена наметка, която напомня козината на полярните мечки, а дългата му бяла брада се слива с наметката. По лицето му не личи възрастта, но е най-малко на сто години. В сравнение с тялото, главата му изглежда съвсем малка. Също и по-смешна, потънала в огромна шапка със звънчета.
Кралят се доближава до самия край на подиума, следван от няколко сановници, вероятно членове на Съвета, които чинно застават отстрани. Само един от тях застава до краля. Това е Миро — къртът. Костюмът му напомня времето на Монтеки и Капулети [3] от Верона. На върха на муцуната му се крепят малки очилца, а целият му вид издава безкрайна тревога.
Кралят вдига огромните си ръце и тълпата го приветства. Нещо римско витае във въздуха.
— Верни мои поданици, именити граждани и сановници! — провиква се кралят със старчески, но все още мощен глас. — Нескончаемите войни, които нашите предци са били принудени да водят, са донесли на народа ни само нещастие и разруха.
Той млъква за миг, сякаш да почете паметта на всички загинали през онези страшни времена.
— И един ден те взели мъдрото решение вече никога да не воюват и да забият в скалата могъщия меч.
С широк жест той посочва забития в камъка меч и воинът, все така коленичил.
— Мечът вече никога не бива да ни служи в битка, той трябва да ни помага да разрешаваме проблемите си… по мирен начин.
Тълпата явно споделя чувствата на своя крал. Освен, може би, Бетамеш, твърде възбуден от мисълта за поставената му задача.
Кралят отново започва да говори:
— В основата на скалата с меча предците ни са записали закона, който трябва да ни направлява: «Ако някой ден земите ни бъдат застрашени от нашественик, тогава един воин с чисто сърце, изпълнен с чувство за справедливост, незнаещ що е омраза, нито мъст, ще може отново да извади меча с хилядократна мощ и да се впусне в справедлива битка.»
Силно натъжен, кралят с дълбока въздишка добавя:
— За съжаление… този ден дойде.
Над тълпата се понася тревожен шепот — всеки споделя безпокойството си със своя съсед.
— Нашите разузнавачи ни съобщиха, че… М. Прокълнатия е готов да нападне с многочислена армия нашите земи.
3
Монтеки и Капулети — враждуващи фамилии от пиесата на Шекспир «Ромео и Жулиета». — Б.пр.