Артур я наблюдава с интерес: това е нещо по-различно от вечния душ и мушамената завеса! Той забелязва друга капка, по-едра, на върха на едно листо. Момчето веднага застава под нея.
— Не бива да заставаш точно там — съветва го принцесата.
— Така ли? Защо? — учудено пита Артур.
— Препълнена е — казва Селения, но капката вече се е стоварила върху главата на Артур.
Ето че е притиснат от огромната маса вода в тази гъвкава капка, изпод която не може да се измъкне, сякаш е муха, захлупена с крем карамел.
Бетамеш умира от смях.
— Хвана се като новак! — весело подхвърля той.
— По-добре ми помогни, отколкото да се хилиш като репичка. Не мога да мръдна! — вика Артур.
— Идвам! — отвръща Бетамеш, скачайки с прибрани крака върху капката, като върху батут. Скача ли, скача и весело си тананика много обичана от минимоите песничка:
Селения не го оставя да пее повече. Тя изважда меча си и разсича капката, която се пръска на всички страни. Бетамеш се озовава върху раменете на Артур. Двете момчета са целите мокри, няма защо да се къпят.
— Умирам от глад! А ти? — пита сестра си Бетамеш, сякаш нищо не е станало.
— Ще ядем по-късно — отсича Селения, като прибира меча и хуква напред.
Бетамеш нарамва раницата и започва да търси ножчето си на мястото, където сестра му вчера го заби.
— Ножчето ми! Няма го! — разтревожено вика той. — Селения, откраднали са ми ножчето.
— Много добре. Така няма никого да нараниш — отвръща сестра му, вече доста напред.
Принцът е ядосан, но няма избор — трябва да настигне спътниците си.
Бабинка се показва на външната врата. Слънцето й се усмихва, но от Артур няма и следа.
Бутилките с мляко също липсват. На тяхно място се мъдри една бележка. Бабата я вдига и прочита следното:
Уважаема госпожо,
Вашата сметка е изчерпана. Поради тази причина вече нямаме възможност да Ви доставяме мляко, докато не погасите дълговете си.
Бабинка се изсмива — защо ли подписът в тази злобна записка не я изненадва?!
Примирена, тя откача фенера — напълно угаснал — и се прибира в къщата.
Бетамеш откъсва едно червено топче и го поглъща, без да го дъвче. Това човече наистина е гладно!
Артур също откъсва едно топче и недоверчиво го гледа.
— Любимото ми ядене — обяснява принцът с пълна уста.
Артур помирисва полупрозрачното топче и отхапва едно парче. На вкус е сладко, с леко кисела жилка. Топи се в устата. На момчето му харесва и пак гризва от топчето.
— Ммм… вкусно е — признава той с пълна уста. — Какво е това?
— Яйца на водно конче — отвръща му Бетамеш. Артур се парализира, дави се и отвратен, изплюва всичко, което е лапнал.
Бетамеш се киска и взема още едно топче.
— Елате да видите — вика Селения малко по-далеч, в края на някакъв път.
Артур я настига, като пътьом се избърсва както може.
Бетамеш откъсва една чепка и го следва.
Селения е застанала на ръба на голям каньон, издълбан от човешка ръка.
По дължината на канала човеците са наболи вертикално и на равни разстояния чудовищни тръби на червени и бели шарки.
Артур е втрещен от този ужас… който сам е измайсторил. Естествено, става дума за неговата водоснабдителна система от набучени сламки.
Никога не би могъл да предположи, че това съоръжение, погледнато отдолу нагоре, може да изглежда толкова грозно.
— Какъв ужас! — възкликва Бетамеш. — Човеците наистина са ненормални.
— Вярно, погледната оттук, системата на нищо не прилича — съгласява се Артур, явно смутен.
— Някой има ли представа за какво точно служи? — пита Селения, без да крие отвращението си.
Артур чувства, че трябва да даде някакво обяснение, за да смекчи негодуванието.
— Това е водоснабдителна система, служи да се пренася водата.
— Вода?! Пак вода! — възкликва Бетамеш. — Всички ще се издавим с тези измишльотини!
— Много съжалявам, не знаех, че ще ви навредя — оправдава се Артур, силно притеснен.
— Да не искаш да кажеш, че ти си измайсторил целия този ужас? — тревожи се принцът, без да крие яда си.