Втора глава
Артур нахлува в салона с такава скорост, че успява само с едно плъзване, сякаш е на кънки, да прекоси стаята от единия до другия край.
Той грабва телефона и потъва в мекото канапе.
— Изобретих система за напояване, като Цезар! Но не за салати! А за да пораснат бабините репички! Щом имат вода, ще растат двойно по-бързо! — вика той в слушалката, без да знае с кого разговаря.
Но вече е четири часът и както всеки ден, обажда се майка му.
— Чудесно, скъпи. Но кой е този Цезар? — пита тя, леко объркана от този изблик на енергия.
— Колега на дядо — отвръща уверено момчето. — Надявам се да пристигнете, преди да се стъмни. Така ще може да видите всичко. Къде сте сега?
Майката е смутена.
— … Все още сме в града.
Артур изглежда леко разочарован, но днес нищо не може да помрачи чувството му на победител.
— Добре. Няма страшно. Ще го видите утре сутринта — самоуспокоява се той.
Майка му започва да говори с най-нежния си глас, а това не е добър знак.
— Артур… Няма да можем да дойдем веднага, скъпи.
Телцето на Артур постепенно се свива, като прободен балон, който издиша.
— В града имаме много проблеми. Затвориха фабриката и… Татко трябва да търси друга работа — признава младата жена с достойнство.
— Нека дойде тук, в градината има много работа — наивно отвръща детето.
— Говоря за истинска работа, Артур, работа, от която да се печелят пари, за да можем и тримата да се храним.
Артур размисля няколко секунди.
— Знаеш ли, с водната система на дядо можем да отглеждаме каквито си искаме зеленчуци, не само репички. И ще има достатъчно храна и за четиримата!
— Разбира се, момчето ми. Но парите не са само за храна. С тях плащаме наема и…
Артур я прекъсва, обзет от ентусиазъм:
— Можем чудесно да живеем тук всички. Има много място и съм сигурен, че Алфред също ще е доволен. И Бабинка, разбира се.
Търпението и любезността на майката са подложени на изпитание.
— Чуй ме, Артур. Не прави нещата още по-сложни. И без това не ни е леко. Татко има нужда от работа, значи ще останем тук още няколко дни, докато намерим нещо подходящо — приключва разговора мама.
Артур не може да разбере защо майка му така решително отхвърля неговите разумни предложения. Но възрастните, то се знае, си имат свои, лишени от всякаква логика, доводи.
— Добре — отвръща той примирено.
Спорът е приключен и гласът на мама отново става нежен и ласкав.
— Ако не сме с вас, това не означава, че не мислим за теб, особено днес — казва тя с някакви тайнствени нотки в гласа. — Защото днес… е твоят… рожден… ден! — изтананиква тя последните думи.
— Честит рожден ден, сине! — изведнъж проехтява в слушалката гръмкият глас на баща му.
Артур вече не се радва. Казва «благодаря», но едва чуто. Баща му се прави на веселяк.
— Мислиш, че сме те забравили, а? Ето, че не сме! Изненада! Десетата година не се забравя! Сега вече си голямо момче! Моето голямо момченце!
Подражание на щастие, което не може да излъже никого, най-вече Артур.
Бабинка наблюдава отдалече, сякаш знае предварително, че разговорът ще е болезнен за внука й.
— Харесва ли ти подаръкът? — пита бащата.
— Но той още не го е получил, глупчо! — шепнешком се възмущава майката и прави опит да заглади нетактичния въпрос на мъжа си:
— Договорила съм се с баба ти, скъпо дете. Утре ще отидете двамата в градчето и ще си избереш какъвто подарък искаш — нежно казва тя.
— Все пак да не е много скъп — чува се гласът на бащата, без той самият да е наясно това шега ли е, или не.
— Франсоа! — ядосва се майката. — Не можеш ли поне малко да мислиш, преди да говориш!
— Аз… се пошегувах! Какво пък! — смутолевя бащата, като лош актьор.
Артур не помръдва, като статуя. Някъде някакъв кран е затворен напълно.
— Добре! Време е да те оставяме, сине. Телефонът също не е безплатен — не може да се въздържи бащата.
От слушалката, напълно безплатно, се чува как родителите се карат.
— Довиждане, сине, и… — на това място гласовете на родителите се обединяват, за да изпеят едновременно:
— Честит рожден ден!
Артур бавно поставя слушалката на място, почти без вълнение. В главата му се върти само една мисъл. На върха на бамбуковата му пръчка има повече живот, отколкото в този телефон. Той поглежда кучето си, клекнало срещу него, в очакване да разбере какво става.
— Не беше Председателят — доверява му се момчето.
Внезапно, за миг, наистина го обзема чувство на самота. Една кръгла черна дупка, в която е по-добре човек да не пропада.