— Тази вечер е пълнолуние. Десетото подред. Лъчът ще отвори прохода за една минута и аз ще мога да отида при Селения — шепне момчето с поверителен тон в ухото на майка си. — Моля те, не казвай нищо на татко… Знам, че той иска да си тръгнем утре, не се притеснявай, ще се прибера навреме за закуска — уточнява то.
Майка му го гледа, сякаш й говори на тибетски.
— Къде имаш намерение да ходиш? — държи да разбере тя.
— Ами, при минимоите, в градината — отговаря Артур с убедителна простота.
— Аха… — облекчено въздъхва майката. Явно става въпрос за поредната детска игра, в която мило е била въведена.
Детето може да ходи, където пожелае, при условие че не излиза от двора.
— Обещавам, че нищо няма да казвам на баща ти — съзаклятнически отговаря майката.
— Благодаря ти, мамо! — Артур скача с чистосърдечна радост и прегръща милата си майка.
Родителите винаги се изненадват от поривите на нежност, на които само децата са способни. Майката нежно притиска сина си и го залюлява, както когато е бил малък.
— Днес баща ти го ужили една пчела — разказва тя, за да продължи разговора.
— Той се е опитал да я убие. Тя само се е защитавала — отвръща Артур, без да показва каквато и да е загриженост за баща си.
Майка му се замисля за момент. Сега вече явно разбира фокуса на пчелата, излязла през стъклото на чашата без помощта на Светия Дух.
— Ти ли я освободи? — пита жената.
Артур няма смелостта да излъже майка си, която показва такова разбиране от няколко минути насам.
— Ако някой нападне теб, ще те защитя по същия начин — хитро отговаря детето.
— Много мило, скъпи, но в случая ти си освободил една свирепа гадинка! — майката е толкова убедителна, колкото когато ти казват, че няма да боли, преди да ти изтръгнат зъб.
— Пчелата? Свирепа гадинка?! Мамо! — засяга се Артур от подобно несериозно изказване.
— Да, свирепа е! Защото може да те нарани повече от лъв или носорог! Едно нищожно ужилване и край на приключенията ти! — наставлява сина си жената, която поне веднъж не е далеч от истината.
Артур обаче не го е страх. Макар и малък, той вече знае, че най-опасното същество е човекът. Ужасното двуного печели всички конкурси в това отношение именно от момента, в който се е изправило на два крака. И най-свирепото животно не може да му стъпи на малкия пръст. Не се е чуло и видяло някое животно да одере свой събрат, за да си направи палто например. Както и да е, Артур разбира тревогата на майка си, която се страхува за своето малко. Всъщност е полезно да виждаш майка си да се притеснява. Така се чувстваш по-силен.
— Не се притеснявай, мамо, ще внимавам — казва й Артур. — Знаеш ли, аз съм доста известен сред минимоите. Посрещат ме с отворени обятия. Мислят, че съм бъдещият им крал.
Майка му само се усмихва.
— Знам, че още съм само едно малко момче, но когато съм там, се чувствам толкова силен, почти непобедим! — признава той на майка си, която го гледа любвеобилно. — Мисля, че Селения ме прави толкова силен. Тя е толкова умна и красива. Никога не се отказва от целта си, толкова е смела! — погледът на Артур е зареян някъде, тялото му се е отпуснало. Това са знаци, при които една майка не може да се заблуди.
— Дали случайно не си малко влюбен в нея? — пита го мило тя.
— Мамо! Тя е много по-възрастна от мен! Тя е на хиляда години! — бунтува се Артур.
— Така ли? — пита майка му, вече объркана в сметките. Трябва й таблица за преобръщане на мерните единици.
— Странна работа — тук съм висок метър и десет и се чувствам малък, а когато съм там, съм два милиметра и се чувствам много голям! — честно обяснява Артур.
На майка му й е все по-трудно да проследи мисълта му, липсват й доста параметри.
— Толкова голям, че не се страхувам от никого и от нищо. Дори и от Малтазар! — увлича се детето, преди да осъзнае, че е изрекло забранената дума, всяваща ужас. Трите срички, прокудени завинаги от Голямата книга на минимоите. Осем букви, които носят нещастие на мига, щом ги произнесеш.
— Опа! — Артур вече съжалява за грешката си.
Но злата прокоба влиза, без да чука. Срещу светлината изниква странен силует, едно лице, изкривено от болка. Това можеше да е Малтазар, но всъщност е просто Арман. Нарамил е раница, а лицето му е все така подпухнало, като картоф, който сме забравили във фурната.
— Събирайте си багажа, тръгваме си тази вечер! — разпорежда бащата.
И Артур, и майка му са много изненадани.
— Нали щяхме да си ходим утре? — изрича Артур, обхванат от паника.
— Да, но в последния момент настъпи промяна! Така или иначе, сега пътищата няма да са толкова натоварени, освен това няма да ни е горещо.