— Не е възможно, татко! Не тази вечер! — моли се Артур, готов да се разплаче.
— От два месеца си във ваканция, Артур! Всяко хубаво нещо има край! Напомням ти, че след три дена си пак на училище! — отсича бащата категорично като махало.
— Не и тази вечер — пелтечи отчаяно детето.
Майката се разчувства от неговата скръб и макар и за миг да не е вярвала на историята с минимоите или пък за хилядолетната принцеса Селения, решава да се притече на помощ на сина си.
— Скъпи, това тръгване е малко прибързано. Не можем така да оставим баща ми. Арчибалд е щастлив, че вижда внука си през ваканцията и…
Бесен, Арман я прекъсва:
— Като става въпрос за Арчибалд, той почти ме изгони от тази къща! Аз съм нажилен навсякъде, а на него не му пука! Бях нападнат от някакъв туземец, който той укрива в дъното на двора — пак му е все тая! Сигурен съм, че ако си тръгнем веднага, окото му няма да мигне!
Майката търси думи, за да успокои мъжа си, но нищо не помага.
— Хайде, обличай се и идвай при нас на масата! — заповядва бащата с толкова твърд тон, че би уплашил дори и свещеник. После хваща жена си за ръкава и я завлича в коридора.
Артур остава сам и отчаян. Две сълзи, толкова едри, че могат да се търкалят до земята, се стичат по бузите му. Няма да види Селения. В това се състои цялото му нещастие. Всичко останало няма никакво значение. Десет седмици на примерно търпение. Десет седмици в чакане на тези няколко часа, през които щеше да може отново да я прегърне, да потъне в уханието на кралското цвете, да пие до безкрай усмивката й и да събере от нея всичката сила, която ще му е нужна през новата учебна година. Нищо от това няма да се случи. Нито ухание, нито усмивка, нито сила. Безкрайна пустота. Артур се чувства като повехнало цвете с окапали около вазата листа.
На масата настроението изобщо не е приятно и затова приборите вземат думата. Вилиците разговарят с ножовете, от време на време се включва и някоя и друга лъжица. Маргарит и Арчибалд са заболи носове в чиниите си и не желаят да показват своето смущение. Бащата се бори с парченцата хляб, които непрекъснато хвърля в чинията си със супа. Опитва се да скрие нервността си зад резките жестове. Разяжда го чувството за вина.
Жена му си е сложила салфетката на врата, без да има особена нужда, предвид, че не е докоснала яденето си. Тя отчаяно се опитва да срещне някой поглед, който да сложи край на тази абсурдна ситуация. Никой обаче не й се притичва на помощ. Тя въздиша, с което изразява красноречиво тъгата си, и продължава да разхожда погледа си из трапезарията.
Стаята е подредена скромно. По стените висят няколко африкански маски, а тиктакането на стенния часовник допълнително утежнява атмосферата. Камината е загаснала, черна и тъмна. «Има ли по-тъжно нещо от угаснала камина?», пита се майката, въздъхвайки отново.
В камината може и да няма никакво движение, но върху нея нещата не стоят по същия начин. Весел строй мравки прекосява стаята. Двайсетина от тях се въртят много оживено около камиона цистерна. Той е чисто нов, запазена марка, производство на Артур, и е теглен от впряг от осем мравки доброволци. Около това парченце сламка има повече живот и щастие, отколкото в цялата трапезария. Тази мисъл кара майката да се усмихне. Явно тя не е чак толкова изненадана да види мравките в камион. Щом си строят мостове, следователно, за да се придвижват, логично е да си правят и превозни средства. Като се замисли по-добре обаче, тя май вече е виждала някъде тази пътуваща сламка. Сега се сеща. Влакчето на Артур. Значи синът й е съучастник и най-вероятно съзидател на тази мрежа, която тя малко по малко разкрива. Жената тъкмо се готви да сподели случая с мъжа си, когато той взема думата в желанието да разчупи леда:
— Вие познавате природата много добре, Арчибалд. Смятате ли, че мравките биха могли да са толкова умни, че да изграждат миниатюрни конструкции като… мост, например?
Арчибалд се замисля за момент. Очевидно той знае отговора. Знае също така, че по много показатели мравките са по-умни от автора на този въпрос. Спомня си изречението, което прочете преди време в една интересна книга и която говореше точно за мъдростта: «Колкото по-малко умно е Бялото, толкова по-глупаво му се струва Черното.» При положение че мравките са по-черни от въгленчета, а бащата е по-бял от розово прасенце, тази фраза сякаш е написана тъкмо за нашия случай.
— Абсолютно невъзможно! — отговаря най-накрая Арчибалд, категоричен като речник.
Той предпочита да излъже, защото знае колко неправилно би употребил бащата верния отговор. За сметка на това поривът на майката е прекъснат. Тя се готвеше да говори за мравките, които, след като са прекосили първия етаж с влак, в момента пресичат гостната с камион.