— Виждаш ли, невъзможно е! — отсъжда бащата, като се обръща към жена си, сякаш през цялото време не е бил напълно сигурен.
Жената поклаща глава, наблюдавайки камиона и мравешкия му впряг, които се насочват към плочата в основата на колоната.
— Когато на ръст сме два милиметра, ние сме… само два милиметра! — казва бащата, убеден, че е направил изказването на века. В определен смисъл то е очевидно.
Артур е разтворил Голямата книга на дядо си. Естествено, спрял се е на рисунката, изобразяваща Селения. Тази малка женичка е висока само няколко милиметра, но има повече ум и смелост от много от нас. Момчето не може да откъсне очи от скицата. Принцесата, запечатана за вечността, сякаш гледа Артур с безкрайна нежност. В продължение на месеци той мечта за момента, в който ще може най-накрая да я прегърне, а сега трябва да се задоволи само с погледа от рисунката.
Чувство за абсолютна несправедливост се надига в него. Изкопчил е дядо си от ноктите на М., спасил е къщата от ръцете на Давидо, а какво получава в замяна? Държат се с него като с десетгодишно дете, което е истина, но при това положение той би предпочел да е на хиляда години, като Селения, и нищо да не може да му попречи да отиде при любимата си.
Артур затваря книгата и тъкмо се готви да я пъхне на мястото й, между два тома за Африка, когато забелязва един малък предмет, блестящ в дъното на библиотеката. Протяга ръка и го взема. Оказва се малко, стъклено, фино гравирано шишенце. Върху него има изписан с перо етикет: «Малко — Голямо». Над надписа се вижда рисунка, на която млад човек ходи и в четири скици става много голям. Достатъчно красноречиво е. «Да можеше Селения да изпие това и да дойде в моя свят!», помисля си Артур, преди да върне шишенцето на тайното му място зад Голямата книга, където го намери.
И дума да не става да кара Селения да пие това. Ако иска да я види, той трябва да положи всички усилия и да наруши забраните.
Както и да разглежда Артур всички доводи, колкото и да ги прехвърля в главата си, все стига до едно и също заключение: би направил всичко, за да види отново Селения.
Момчето се сблъсква с този неоспорим факт. Тогава взема решението си. Издува малките си дробчета, изправя се и хваща големия сандък. Оттам изважда далекогледа — необходим предмет, за да отиде човек при минимоите. Артур отваря широко прозореца и за няколко секунди оплита въже от многобройните платове от Изтока, скупчени на пода. Хвърля въжето си навън и се покатерва на ръба на прозореца, когато изведнъж вратата се отваря. Арчибалд се появява насреща и вижда внука си обкрачил прозореца, държащ в ръка възела на въжето. Намерението е безпощадно ясно и Артур дори не се опитва да се защити.
— Дали ще може да поговорим няколко минутки, преди да избягаш в нощта? — пита дядото спокойно и умно.
Артур се зачудва за миг, после прехвърля крака си от вътрешната страна на прозореца и сяда на перваза.
Арчибалд поглежда внука си. Толкова любов струи от погледа му! Любов и уважение. Артур за него е като огледало. Дядото си спомня за времето, когато той самият е бил малко момче, вечно неразбрано, във вечна борба с родителите, които виждат истината само право напред, без да допускат дори какво има наоколо, над и дори зад нея. Тази вечер истината на Артур е също толкова вярна, колкото и тази на баща му. Това малко момче е влюбено и ще извърши невъзможното, за да бъде с любимата си. Светът принадлежи на мечтателите и Артур тръгва на завоевание.
Арчибалд прави няколко крачки в стаята и сяда във фотьойла си.
— Знам какво чувстваш, Артур. Несправедливост. Неразбиране. Но вече си голям и е време да разбереш, че не може да правим винаги каквото искаме — спокойно обяснява дядото.
— Ако това означава да си голям, искам цял живот да си остана малък! — убедено отвръща детето.
Арчибалд се усмихва, разнежен от пъргавия ум и способността за вземане на решения.
— Изпитания като това те карат да пораснеш, Артур. Бъди благодарен на небето, че ти праща такива послания.
— Какви послания? За какво ми говориш, дядо? Знам само, че баща ми нищо не разбира — отговаря Артур, който започва да губи търпение.
— Баща ти се ръководи от неговата си логика, а ти — от своята. Трябва да се научиш да живееш с тези различия. Ако искаш той да уважава и разбира твоите особености, трябва ти да уважаваш и разбираш неговите — мъдро обяснява Арчибалд.