Сълзи напират в очите на Артур.
— Дядо, Селения така ми липсва! Имам чувството, че ще умра, ако не я видя! — изхлипва Артур, без да може повече да крие чувствата си.
Арчибалд се изправя и отива да приседне до внука си на перваза. Прегръща го през раменете.
— Времето няма значение за любовта, Артур. Аз прекарах три години в затвора на прокълнатия М. и единственото, което ме крепеше, беше баба ти. Красивата й усмивка, която никой не можеше да ми забрани да си представям, и любовта, която тя ми изпращаше и която никоя решетка не можеше да спре. Селения е в теб завинаги и никой не може да ти я отнеме. Дори и времето.
Артур не може повече да сдържа сълзите си. Те рукват по бузките му. Красиви сълзи, толкова големи, че като текат, действат като лупи, уголемявайки всички лунички по лицето на момчето. Една носна кърпичка не би била излишна.
Глава 7
Бащата вади носна кърпичка от джоба си, но не за да я даде на сина си. Мъжът иска да лъсне металната овнешка глава, която гордо стои отпред на колата му. Красиво сребристо изваяние, символ на марката и гордост за бащата.
«Овен отпред и осемдесет коня зад него!», обича да се шегува той. В близост до колата си се чувства непобедим. Явно в превозното средство се съдържат цялата сила и мощ, които липсват у него самия. Затова той непрекъснато човърка нещо по колата, така че понякога чак жена му ревнува.
— Изтрий си краката, преди да се качиш! — заповядва й Арман, когато едва е излязла от къщата.
Тя оставя куп багаж на площадката на външното стълбище, свива рамене и отива да донесе останалата част.
Бащата се чувства леко глупаво и както винаги в подобни случаи, продължава да търка още по-усърдно овена.
Алфред е седнал на прага на отворената врата и се любува на стопанина си, тъжен като след загубен мач. Гледа го как разплита възлите на стълбата, която сам е оплел, и се опитва да разбере правилата на тази нова игра. Но Артур не си играе. Дори напротив. Вероятно никога в краткия си досега живот той не е бил по-сериозен. Сякаш изведнъж е остарял. Арчибалд го подкрепя с поглед, защото никоя дума не може да облекчи болката му.
Алфред вдига глава и се чуди дали паячето, което преминава през вратата, има някаква връзка с играта. По принцип не, но защо тогава насекомото ходи само след Артур, сякаш го следва? Алфред размахва опашка. Никога не се знае. Ако има игра, макар и неразбираема за него, важно е да покаже, че иска да участва.
— Ще те чакам долу — Арчибалд от опит знае, че самотата понякога помага. Дядото минава пред Алфред, който не изпуска паяка от очи. Артур вече е готов с багажа си, когато насекомото достига над него и увисва на тънката си нишка, плете я бързо, по-тихо от повея на вятъра. Ако играта е просто гоненица, то паячето почти я е спечелило. Алфред излайва, за да предупреди стопанина си.
Артур отива към кучето си и по този начин избягва от целувката на паяка.
— Скоро пак ще дойда, Алфред. Не се притеснявай! Ще видиш, че това е изпитание и за теб. Така ще пораснеш! — мило му говори Артур, докато го гали по главата.
Алфред не разбира много добре това изказване. Единственото нещо, от което с пораснал, са големите кокали и кучето не си представя как някакво изпитание може да се яде.
Междувременно паячето отново се спуска над главата на Артур. Явно то има конкретна идея, но не и късмет, защото детето се изправя и се връща при все още отворената си раница. Паячето си дава почивка, видимо уморено от цялото това сноване напред-назад.
Алфред гледа как косматата гадинка си поема дъх. Това, което държи между предните си крачка, явно е тежко, а е и доста голямо.
«Какво ли всъщност носи?», пита се Алфред.
Кучето присвива очи и успява да различи зърно ориз.
Алфред е по-скоро изненадан. Не че знае всичко за паяците, но за първи път среща вегетарианец измежду тях. Тази особеност събужда интереса му и той отново присвива очи. Върху оризовото зрънце има надписи. Този път Алфред вече разбра. Не става въпрос за гоненица, а за игра на думи. Колко пъти само се е случвало кучето да заспи, докато е гледало Артур и дядо му да играят на тази отегчителна игра. Алфред започва да лае, за да предупреди Артур, че има нов участник в играта, както и да покаже на паячето, че той самият няма никакво желание да се включва.
— Да, идвам! — отговаря Артур, явно не разбрал посланието му.
Паячето се качва по нишката си и отново се насочва към Артур. Никога не би приело тази мисия, ако знаеше, че ще е толкова уморителна.
Артур затваря раницата си и я мята през рамо. Паякът плете наново нишката си и се спуска уморено по инерция. За жалост отново го пропуска — този път Артур се насочва към вратата.