Тогава насекомото извиква силно от отчаяние. Сякаш животът му зависи от това, дали ще бъде чуто. Разбира се, за слуха на Артур този сърцераздирателен вик е недоловим. Момчето чува едва-едва тихо проскърцване, което би могло да идва само от стария паркет. За щастие на паячето, Алфред го е чул. Кучето не говори неговия език, но отчаянието се разбира от всички, а в този вик се съдържа много. Алфред застава с разкрачени крака и свити уши на пътя на стопанина си. Прилича на истински вратар.
— Какво има, Алфред? Не искаш да си ходя ли? — усмихва се Артур — Не мисля, че имам избор. Хайде, дръпни се.
Артур се опитва да мине, но Алфред препречва пътя му и излайва дрезгаво и красноречиво. И Артур разбира. Внимателно оставя раницата си и се втренчва в кучето, за да разгадае посланието му. Колкото повече лае Алфред, толкова повече се обърква Артур. Единственото, което момчето разбира, е, че щом кучето упорства така, сигурно става въпрос за нещо важно.
Артур не знае какво да прави. Поема си дълбоко дъх и се обръща, за да потърси нещо, което да му подскаже. Изведнъж се оказва лице в лице с изтощеното паяче, което държи оризово зрънце.
Артур се вторачва изненадано в него и инстинктивно подлага ръката си отдолу. То изглежда толкова изнемощяло, сякаш ще падне всеки момент. Паячето само това е чакало, за да пусне оризовото зрънце в ръката на момчето и да предаде по този начин повереното му съобщение.
Артур гледа объркано малкото бяло зрънце и се готви да разпита паячето, но то вече е изчезнало. Ситуацията става все по-мистериозна. Алфред маха с опашка, доволен, че е успял да помогне.
«Какво, за Бога, да правя с това зрънце?», пита се детето, преди да забележи издълбаните върху него символи.
Тогава Артур изтичва към кабинета на дядо си и грабва лупата, с чиято помощ е строил мравешкия камион. Изведнъж малкото зрънце заприличва на голям бял камък менхир, върху който е издълбана само една дума: «Помощ!»
Артур зяпва изумен. Паячето е дошло тук, за да му достави лично това съобщение. Кой друг, ако не минимоите, би гласувал такова доверие на едно десетгодишно момче? Ако те са толкова отчаяни, че детето да е единствената им надежда за избавление, значи положението е повече от притеснително.
— Няма нито миг за губене! — обръща се Артур към кучето си, докато се завърта три пъти в търсене на изход.
Момчето слиза с тихи стъпки, гъвкаво като розова пантера, сякаш възнамерява да извърши обира на века. Холът е празен. Бащата не се вижда на хоризонта, което е добре. Артур ускорява крачка и се втурва към кухнята, където забелязва рамото на дядо си. Връхлитайки през вратата, детето се сблъсква с майка си и двамата се развикват.
— Изплаши ме, Артур! — кара се майката с ръка на сърцето си, сякаш е щяло да изхвръкне. — Занеси по-бързо раницата си в колата, баща ти чака, за да затвори багажника!
— Веднага. Само да кажа чао на бабинка и деди! — отвръща Артур, опитвайки се да се освободи от майка си.
— Добре! Ще те чакам тук! — залепва се за него като скоч майката.
Артур няма време за галантни обноски: хванал я под кръста, той буквално я изтиква навън.
— Трябва да кажа на дядо една мъжка тайна, преди да заминем! — казва Артур, затръшвайки вратата под носа на майка си.
— Прекаляваш, Артур! — възмущава се от поведението на внука си дядото, но бързо прочита по лицето на момчето обзелата го паника.
— Какво става, дете? — притеснено пита дядото.
— Ужас! — пелтечи момчето. — Минимоите! В опасност са! Викат ме за помощ! Трябва веднага да направим нещо!
— Успокой се, Артур, успокой се! — дядото държи раменете на внука си. — Какво съобщение?
— Тук! Върху оризовото зърно! — настоява Артур. — Едно паяче ми го донесе! Трябва да действаме бързо, преди да е станало твърде късно! Не искам да изгубя Селения, дядо! Разбираш ли?! — казва детето, готово да се разплаче.
— Моля те, успокой се, Артур! Нищо и никого няма да загубиш! — всячески се опитва да усмири хлапето дядото. — Кажи ми първо какво е това паяче? Какво е това съобщение?
Артур хваща ръката на възрастния човек и поставя в нея оризовото зрънце. После изважда от задния си джоб лупата и му я дава.
— Тук, върху зърното! Пише го! Прочети сам! — казва Артур.
— Съобщение? Върху оризово зърно? Минимоите пишат съобщенията си по-скоро върху листа, които пускат от дърветата — разсъждава Арчибалд, докато намества очилата си.
— Листото никога нямаше да достигне до мен. Затова съобщението е върху оризово зърно, което паячето да ми донесе — логиката на Артур е безупречна.