— Хайде, чети!
Докато дядото фокусира посланието с лупата, бащата отваря вратата и блъсва рамото му. Оризовото зрънце изхвърча във въздуха.
— Опа, прощавайте! — извинява се бащата, без много да се притеснява, че е ударил някого.
Артур не вярва на очите си. Няма нито една катастрофа, в която баща му да не е забъркан. В клуба на причинителите на бедствия той би бил почетен учредител.
Момчето се хвърля на земята да търси на четири крака важното съобщение.
— Артур, какво правиш там? — раздразнен пита баща му.
— Аз… търся подаръка, който направих на дядо, но ти като отвори вратата, той отхвръкна! — ядосва се Артур.
Бащата вяло повдига рамене.
— Не можех да знам, че стоите зад нея!
Артур разглежда всички процепи на дъсчиците на пода, но зърното го няма.
— Добре, стига вече, Артур! Чака ни път! — бащата ядно дръпва сина си за ръката. — Арчибалд държи голяма лупа, сигурен съм, че ще го намери.
Артур се опъва колкото може, но силата на баща му е обратно пропорционална на ума му.
— Остави ме поне да прегърна дядо! — настоява Артур.
Бащата не може да откаже на това желание и пуска сина си за малко, но само на една ръка разстояние.
Артур се навежда към дядо си и докато се прави, че го целува по бузата, прошепва в ухото му съобщението:
— Върху зърното пишеше «Помощ!».
Изненадан, дядото го целува по другата буза.
— Сигурен ли си? — шепне на свой ред той.
Артур отново го целува.
— Напълно! Трябва да направим нещо!
Арчибалд обръща глава и го целува по другата буза:
— Ще видя какво мога да направя.
Артур подлага отново буза:
— Не ги изоставяй, дядо, умолявам те! — моли детето с разтреперан от вълнение глас.
На седмата целувка Арман започва да се чуди дали не се подиграват с него.
— Добре, крайно време е да вървим! Път ни чака, а трябва и да поддържам средна скорост, докато карам! — казва бащата тежко като тираджия.
Арчибалд и Артур се разделят с нежелание.
Арман хвърля раницата на сина си в багажника, а през това време Артур отново среща погледа на дядо си на прага на вратата.
— Не се притеснявай! — изговаря с устни, без звук Арчибалд.
Артур се усмихва, въпреки че сърцето му е свито.
— Хайде! Мятай се, Артур! — прави несполучлив опит за образно изразяване бащата.
Артур влиза в купето с крайно нежелание. Бащата обикаля още веднъж колата, като по пътя потърква за последен път овнешката глава отпред. Сякаш животното ще кара.
Майката вече е заела своето място до шофьорското. Тя винаги сяда първа, защото й трябва четвърт час, за да си сложи колана. Тъй като това вбесява съпруга й, тя с течение на времето си е изградила навика да се качва първа в колата.
— Взела съм торбички, в случай че ти прилошее — мило се обръща тя към сина си, сякаш му е купила не пликчета за повръщане, а бонбони.
«Като се има предвид скоростта, с която баща ми кара, няма такава опасност», изкушава се да й отвърне Артур, но вместо това се обръща назад, за да погледа още малко дядо си на стълбището.
Арман се качва в колата и потрива ръце, преди да врътне ключа за контакт. Осемдесетте коня заръмжават, макар и две трети от тях да са напълно излишни за бащата. Освен това истинските коне просто не ръмжат. Бащата се усмихва блажено като свещеник при звъна на великденските камбани.
— Само напред! — казва с наслада той, докато освобождава ръчната спирачка.
Колата бавно набира скорост. Артур гледа как дядо му, махащ с ръка за довиждане, се отдалечава. Отдалечава се също и красивата къща, в която детето е прекарало през това лято най-хубавите седмици от живота си.
Изведнъж Алфред, който до момента е изпращал паячето, осъзнава, че шумът от мотор е равнозначен на раздяла. Кучето прелита през стълбите и хуква навън, като се шмугва между краката на Арчибалд, почти събаряйки го.
Колата вече напуска имението, но някакви странни факли са разположени по протежението на пътя. Бащата бърчи вежди озадачено и намалява скоростта. По последни спомени тук нямаше улични фенери. Всъщност това са бого-матасалаите. Наредени в почетен шпалир с факли в ръка, да осветяват за кратко пътя.
Артур ги гледа, впечатлен от красивите им воински лица, които се открояват в тъмнината, осветени от огнените топки.
— Какво ги прихваща, че осветяват пътя така?! Това е предпоставка за пътна злополука! — не пропуска да се заяде бащата.
Колата минава покрай това невероятно светлинно ограждение и се гмурва в нощта. Само двете й малки жълти очи прорязват мрака.