Изведнъж, като Йети, изникнал от виелица, се появява Алфред, цял запотен, в облак от пара. Лицето на Артур се озарява. Единственият му приятел, най-доброто куче на света, е тичало след него чак дотук. Артур не вярва на очите си, но от друга страна, как е могъл да се усъмни в най-верния си другар! Без да знае, Алфред току-що е спасил живота на стопанина си, а може би и на минимоите.
Артур изскача от колата, а Алфред се мята върху него.
— Моят Алфред! — прегръща го силно Артур. — Провидението те изпраща! Ще ми направиш ли една голяма услуга? — пита момчето, държейки главата на кучето.
То изправя уши, чудейки се дали вече да не съжалява, че е дошло.
Майката поизбърсва лицето си и проверява дали няма някое петно върху хубавата рокля на цветя. Мъжът й се появява на вратата, а на лицето му е изписано: «Побързай, достатъчно време изгубихме с твоите глупости.» Горката жена оправя набързо роклята си, хвърля бърз поглед в огледалото и изчезва. Явно до края на пътуването ще си изглежда като парцал.
Двойката стига до колата и майката поглежда поколението си на задната седалка. Артур се е свил на топка и се е завил почти презглава с карираното одеяло.
— Вече спи! — шепне майката, за да подскаже на бащата също да бъде тих.
— Много добре. Така ще мрънка по-малко — с нисък глас отвръща бащата.
— Не си прав, откакто сме тръгнали, гласът му не се е чул! — защитава сина си жената.
Бащата изфъфля някакъв отговор, който не значи нищо, но звучи като на английски.
Артур започва да хърка изпод завивката. Майката наостря слух. Странно хъркане за десетгодишно дете.
— Трябва да има дихателен проблем с нараснала адамова ябълка, за да хърка така! Може би трябва да го заведем на лекар? — пита майката загрижена.
— Чуй по-скоро това ръмжене! — отговаря бащата, включвайки мотора на двигателя. — Осемдесет коня без никакви проблеми. Това се казва рев! — подхвърля бащата, горд като пияч на бира след оригване.
Глава 9
В къщата Маргарит също хърка. Арчибалд и без това не може да заспи от притеснение, а и с носовото свистене, от което нощните масички се клатят, няма никакъв шанс. Как малка бабичка, наглед толкова крехка, може да се състезава с последен модел пневматичен чук? Само свистящата пара на прегрялата тенджера под налягане би удържала сравнение със силата на дъха й. Арчибалд се обръща с нервно друсане в леглото. Никакъв резултат. Само дето бабата променя тембъра на хъркането си. Вече не е така монотонно. И толкоз.
Мъжът поглежда стенния часовник. Дори голямата стрелка трепери в ритъм с хъркането на Маргарит. Все пак сочи точно и часът скоро ще стане полунощ без четвърт. Петнадесет минути преди съдбовния час, в който лунният лъч ще освети далекогледа и ще отвори вход към света на минимоите.
Арчибалд премисля. Доводите на Маргарит бяха силни, пък и за такова приключение трябва да си здрав, а той не е първа младост. От друга страна, не може да изостави подло минимоите, като страхливец. А да стане предател в очите на внука си, е още по-страшно. Какво да говорим за доверие и предателство, ако минимоите наистина са в опасност? Ще остане ли той в леглото си да търпи пресекливите задавени звуци на жена си чак до сутринта?
Дядото си поема дъх, задържа го, после въздиша тежко. Да. Ще ги изтърпи. От двадесет години го прави. Дори и тази нощ да е особена, все някога ще свърши.
«Утре ще е светло», заключава Арчибалд и се намества в леглото си. Ясно е, че няма да се спи, поне да му е удобно. Често взимаме някакво решение, но съдбата обича да ни дразни, като ни праща разни странични препятствия, които променят всичко. Когато например, решим да си вземем душ и разберем, че няма топла вода. В момента, в който Арчибалд се намества в леглото си, на входната врата се похлопва. Не става въпрос за леко почукване, за внимателно събуждане, а за същинско барабанене, сякаш пред вратата стадо биволи изпълнява номер с кречетала. Арчибалд подскача, а Маргарит се усмихва. През тапите си за уши тя чува само тих, нежен звук.
От две седмици си слага вечер тези малки топчета в ушите, като твърди, че хъркането на Арчибалд я буди. Съпругът й, галантен при всякакви обстоятелства, така и не й е признал, че всъщност тя се буди всяка нощ от собственото си хъркане. Добрите обноски винаги носят отплата и тази вечер Арчибалд благославя тези малки восъчни топчета.
Той скоква от леглото, бързо си нахлузва пантофите и се втурва към коридора. Чукането по вратата е все така силно, но малко по-нарядко, навярно заради умората на този, който чука.