Малката пчеличка се отдава на мечти, горда от находката си. Обхваща я чувство на пълно щастие. Същото това чувство й пречи да забележи огромната сянка, която бавно се надвесва над нея. Формата на сянката е кръгла, твърде ясно очертана, за да бъде от облак. Изведнъж тя нараства, чува се глух, злокобен шум и без да има време да разбере какво се случва, пчелата се оказва захлупена от една чаша. Насекомото излита в луда тревога, но веднага след това се удря в стъклената стена. Свободата е там, пчеличката я вижда през прозрачния материал, който я държи в плен. Тя пробва отново и отново, но се удря в преграда отвсякъде. Няма изход от този тесен капан. На всичкото отгоре пълното й с конфитюр коремче й пречи да се движи. Скоро въздухът започва да не стига и раят малко по малко се превръща в ад.
Изрично са я предупреждавали да не се приближава към това злокобно място. Сега вече разбира защо го назовават така. Трябваше някой да й обясни, че не самото място е опасно, а обитателите му, наричани обикновено «хора». Днес на нашата пчеличка определено не й върви, попаднала е на най-тъпия измежду тях — Арман, бащата на Артур.
Мъжът я гледа, хваната в клопката на чашата, и надава радостен вик, сякаш става въпрос за шаран с тегло цял тон. Кучето Алфред се събужда стреснато. Викът на Арман, макар и от радост, никога не вещае нищо добро. Алфред се отръсква, за да се поразсъни, и се затътря до ъгъла. Открива бащата да вие радостно в ритъма на нещо като индиански танц, вероятно в израз на победа. Сигналите обаче не са много ясни и Алфред открива друго значение в гърчовете на човека. Помисля си, че мъжът вероятно е настъпил пирон. Дори несъмнено. Макар и да е твърде усмихнат за човек, сгърчен от болка.
— Скъпа? Ела бързо! Хванах я! Хванах я! — крещи той съвсем напосоки.
Жена му се появява от отсрещния ъгъл на къщата. Стояла е свряна там и търпеливо е чакала съпругът й да й разреши да излезе.
Алфред я вижда и излайва. Не че младата жена е лоша, дори напротив, той просто не може да я познае.
Всъщност единствено съпругът й я разпознава в това чудновато облекло. Жената прилича на плашило, облечено за зимата, с нахлупен решетъчен шлем на главата, който я предпазва от пчели, но и от всичко де що лети. Дори и струйка въздух трудно ще проникне в това съоръжение.
Тя намества шлема си, за да вижда къде върви. Оказва се трудно, защото е с готварски ръкавици на ръцете.
— Браво, скъпи! Къде е? Къде е? — ломоти тя иззад гъстата решетка, която й пречи да различи човек от куче. Затова без колебание настъпва опашката на последното. Алфред изквичава с цяло гърло и отскача настрани.
— Извинявай, скъпи! Крака ти ли настъпих? — загрижено пита горката жена.
— Не, не, нищо! На кучето опашката! — нехайно отговаря Арман, който никога не се вълнува от чуждото нещастие. — Ела по-скоро да видиш колко добре проработи капанът ми!
Жената хваща шлема си и приближава лице до решетката. Съзира пчеличката, която се блъска отново и отново в стената на чашата. Силите започват да напускат буболечето, надеждата също. Добрата жена изпитва някаква болка при злочестината на тази заловена, унизена и изтощена живинка.
— Видя ли? Как я хванах само! — гордо изстрелва Арман, с разкриваща светогледа му усмивка на уста.
— Да, добре, но… Сигурно се мъчи така? — смотолевя жена му.
Мъжът вдига рамене:
— Тези животни нямат нервен център! Нищо не усещат. Сигурно защото нямат и мозък! Така че не биха могли да направят разлика между приятно и неприятно!
«Питам се дали той самият има мозък», чуди се Алфред, поразен от глупостта на този човек. «Как ли успява тогава да се държи само на задните си крака?», продължава да разсъждава кучето, което също не блести с особен интелект.
— Сигурен ли си, че наистина не страда? — пита все пак жената, гледайки омаломощената в чинията пчела, със залепнало към конфитюра краче.
— Не се притеснявай, дори и да страда, няма да е за дълго! Донеси ми аерозола срещу насекоми!
Лека тръпка пробягва през жената. Същото се случва и с Алфред. Този мъж не се шегува. Наистина има намерение да извърши убийство. Жена му се кани да защити горката пчеличка, но се разколебава, срещайки злобния поглед на съпруга си, вперен в насекомото. Тя се отправя примирено към къщата. Алфред не може да стои безучастно, трябва поне да се опита да направи нещо. За него това става въпрос на чест, животинската съпричастност е поставена на карта. Кучето се засилва и прескача перваза с неподозирана лекота. Действително сме свикнали да го виждаме основно как дреме, затова по-скоро бихме го причислили към семейството на мармотите, а не към това на кенгурата. За какъвто и да го мислим, Алфред сега пробягва двора и се шмугва в гъстата гора, ограждаща имота.