Арчибалд завързва халата си и се държи за парапета, за да не се търкулне по стъпалата. Често става така, когато човек бърза много.
Дядото дърпа резето и отваря широко вратата, без дори да погледне през шпионката кой го безпокои посред нощ. Затова изненадата му е още по-голяма.
— Артур?!! — възкликва Арчибалд, като съглежда малкото момче, превито надве от умора и останало без дъх. — Какво правиш тук?! А родителите ти?! Къде е колата?! — веднага се загрижва възрастният човек.
Артур не може да отговори, твърде задъхан е, засмуква целия въздух наоколо. Дядото хваща внука си за раменете и го поддържа, докато се поокопити.
— Нали не сте претърпели злополука? — тревожи се Арчибалд.
— Не! Избягах! — успява да произнесе детето. Възрастният мъж се вкаменява, защото вече си представя последиците от тази постъпка.
— Дядо, остава ни много малко време! Лъчът скоро ще се появи! — казва Артур. Дъх не му стига, но не и последователност в мислите.
Арчибалд е впечатлен от издръжливостта на този малък човек. Прилича на него самия. Има същата руса глава, толкова корава и пълна с ум, знания и идеи. Арчибалд винаги ще си спомня за приключението, което преживя, когато и той беше точно на десет години. Баща му му подари червеноперка, която беше спечелил на панаира. Арчибалд ужасно страдаше, докато я гледаше как се върти в тесния буркан до посиняване. Съвсем естествено детето хвана пътя, за да върне рибката в морето. Жандармерията в Трувил го прибра в участъка и се обади на родителите му. Нито те, нито от жандармерията повярваха, че детето е извървяло пеша сто и трийсетте километра, които деляха дома му от морето. Помислиха естествено, че има съучастник, но Арчибалд беше на десет години и едва ли някой негов приятел можеше да има шофьорска книжка, още по-малко кола. Баща му, естествено, му се накара, но за Арчибалд това нямаше значение. Вълнуваше го само дали неговата рибка, за която панаирджията твърдеше, че идва от Китай, е успяла да намери пътя към дома си. Нищо чудно няма, че у Артур има малко от Арчибалд.
— Дядо! Ще сънуваш по-късно! — подхвърля детето, вече посъвзело се. — Бягай да донесеш далекогледа, аз отивам да предупредя матасалаите! — допълва Артур, преди да изчезне към гората.
Арчибалд, объркан от това бързане посред нощ, се завърта няколко пъти като пумпал, преди да се отправи към тавана.
На Артур не му се налага да тича дълго. Едва влязъл в гората, се натъква на петимата воини в тържествени одежди, които идват да го посрещнат.
— Откъде знаехте, че ще дойда?! — учудва се Артур.
— Нощта е тиха и като тичаш, дишаш по-тежко от изнемощяла подгонена сърна. Чуваше се, че идваш, от десет километра! — обяснява вождът, докато вървят към големия дъб.
Арчибалд се лута из тавана, едва не стъпва върху влакчето, хваща се за купчина книги и пада към бюрото. Възрастният човек коленичи, издърпва изпод радиатора тежкия сандък и изважда необходимия далекоглед.
Бого-матасалаите са разгънали специалния килим с пет лъча. За всеки воин по един. Задъхан, Арчибалд също се появява на мястото на ритуала. Артур повдига градинското джудже, което си седи както винаги под дъба, до дънера му. Арчибалд разгъва триножника и бързо вкарва далекогледа в дупката, която иначе е умело прикривана от джуджето. Нагласява фокуса и поглежда часовника си.
— Точно полунощ! — съобщава дядото, горд, че е изпълнил мисията си тъкмо навреме.
Всички лица се обръщат към небето. Сега лунният лъч трябва да падне върху далекогледа и да отвори прохода. Но лош облак се протяга в небето, подобно на дебела, мързелива котка, която нехае за кучешкия лай зад прозореца.
Артур е вперил взор в нощта. Знае, че ако този проклет облак не изчезне на минутата, ще настъпи беда. Съдбата на един народ може би се разиграва тук, под този проклет перест облак, а него изобщо не го е грижа. Артур поглежда вожда, но неговото лице е затворено като стрида след двадесет и два часа. Нищо няма да разбере. На детето се налага да понесе непоносимото — цяла минута тишина, шейсет дълги секунди, в които би могъл да разкаже целия си живот в шейсет глави.
Небето не може да го изостави сега. Не и след като избяга, не и след като тича повече от двайсет километра в нощта, изостави кучето си, а да не говорим какво причинява на майка си! Колко пъти са му обяснявали, че усилията винаги се възнаграждават, а упоритостта е сред най-добрите качества? Артур смята, че трябва да повярва. Но една от особеностите на съдбата е, че е напълно непредсказуема.
Облакът се поудължава, а луната така и не получава възможност да покаже светлата си, кръгла глава. Няма луна. Няма лъч. Няма проход. Няма минимои. Няма Селения. Така можем да представим накратко ситуацията.