Вирнал носле нагоре, Артур не вярва на очите си. Той, който толкова обича природата, да се окаже предаден от нея!
Краката му се подкосяват. Арчибалд нервно чуква по часовника си, за да се увери, че не е развален и не му играе лоша шега. Той обаче си работи вярно и вече показва дванадесет и една минута. Приключението свършва тук, преди дори да е започнало. Артур е слисан, съсипан. Няма смелост дори да размаха ръце — жест, с който по принцип изразяваме душевния си смут. Вождът също е доста разтревожен от положението. Не му харесва идеята да изостави братския минимойски народ. Той знае, че природните явления трябва да се уважават и че този облак вероятно е имал причина да бъде точно там. При все това вождът наругава наум глупавото, пересто облачно образувание и не се притеснява да го нарече купесто слоесто такова!
Краката на Артур започват да треперят. Умората и разочарованието му идват в повече, а детското му телце не издържа. Големият воин произнася на родния си език няколко думи, които единствено Арчибалд разбира.
— Какво става? Защо се засуетиха така? — пита Артур.
Арчибалд прочиства гърлото си, както често правим, преди да съобщим някоя новина, за която не сме сигурни дали е добра, или не.
— Те ще направят така, че да минеш през корените — казва дядото.
Заинтригуван, Артур гледа воините. Всеки от тях развързва лианата, която носи около препаската си. Вождът събира тези дълги корени и ги сплита подобно на плитка. После се приближава до Артур и от висините на своите два метра и тридесет и девет сантиметра забива погледа си в неговия.
— Почти никога не използваме този начин, за да отидем в света на минимоите. Случаят трябва да е много спешен. Този ни изглежда такъв — казва простичко вождът, преди да започне да увива детето в лиани от глава до пети.
— Нали не е твърде опасно? — притеснява се Арчибалд, макар да знае, че с нищо няма да спре хода на нещата.
— Всяко приключение крие опасности, Арчибалд. Винаги, за да добием опит, се сблъскваме с неизвестното — откровено му отговаря вождът.
— Да, разбира се! — опитва да се успокои дядото, но брадичката му трепери при мисълта, че може да не види отново внука си.
Артур вече е стегнат в лиани и матасалайският вожд изважда малка стъкленичка, която носи, окачена на препаската си. Съдейки по това, колко внимателно я отваря, надали я ползва често.
— Ти ще отидеш в минимойския свят, но помни, че трябва да излезеш през далекогледа и непременно преди пладне. В противен случай ще останеш завинаги затворник на умаленото си тяло — обяснява му вождът.
Идеята да прекара живота си в близост до Селения естествено примамва Артур. При все това, като си представя, че може никога повече да не види Арчибалд, Маргарит, кучето Алфред, майка си и дори баща си, какъвто и да е, го обзема паника. Така или иначе, воинът вече го е овързал като наденичка и няма избор.
Вождът накланя внимателно стъкленичката над главата на Артур, изрича няколко заклинания на някакъв твърде слабо разпространен диалект и изсипва няколко капки върху детето. Ритуалът прилича на кръщене. Само дето в случая водата не е светена, а магическа. Течността бързо се спуска надолу по лианите, като блестяща змия, увиваща се около жертвата си, и оставя по пътя си малки, искрящи във всички цветове звездички.
Артур зяпва, удивен от толкова красота и магия. Спира да се усмихва, когато открива, че под въздействието на капките лианите започват да се свиват, и той с тях. Арчибалд се хваща за главата. Вече е виждал този ритуал, но не и върху внука си.
Артур се свива като в корсет, стяган лично от Херкулес. Детето вече няма достатъчно въздух дори да извика за помощ. Лианите се усукват, захващат, увиват, завързват около това малко телце, което видимо се смалява. Като пластмасова бутилка, от която изкарваме въздуха, преди да я хвърлим в кофата.
— Не се притеснявай. Корените само изпиват телесните ти сокове. Всичко друго си остава — обяснява вождът, сякаш става въпрос за печене на гъба.
Артур би искал да изкаже мнение, но не може да помръдне дори с мускулче. Освен това корените започват да го задушават и да го покриват изцяло. Скоро устата му няма да се вижда.
— Всичко това е нормално, нали? — тревожи се Арчибалд, готов да припадне.
— Никога не сме пробвали с дете, но Артур е як. Сигурно ще издържи — отговаря все така прямо вождът.
— А-а?! — изпуска дядото, сякаш се е успокоил, но явно в действителност не е, защото в следващия момент припада.