Матасалаите обаче нямат време да се занимават със стареца, пък и нека полежи, сега по-важен е Артур, от когото вече нищо не се вижда. Задушен е от лианите, сплели се в растителна плитка.
Един от воините хваща бамбуковата пръчка, която му служи иначе, за да се подпира, и започва да удря по земята в търсене на по-меко място. Почвата е доста камениста и на него му се налага да се отдръпне от далекогледа, който отбелязва входа на минимойския град. Воинът се отдалечава все повече, без да може да намери място, където да забие пръчката си.
Изведнъж всички воини започват да търсят, тупайки по земята с крака. В края на краищата вождът има повече късмет от останалите, а може би по-добри познания. Попада на рохка земя. Воинът се приближава до него, хваща бамбуковата си пръчка с две ръце и я забива със сила в земята. Парчето дърво влиза поне на шейсет сантиметра.
Воините поглеждат вожда си, който явно е доволен. Хваща здравата като жица лиана, която стяга Артур, и мушка края й в бамбука. Веднъж влязла добре навътре, вождът изважда второ шишенце, розово на цвят. Изрича още две-три заклинания, които най-общо можем да си преведем като: «Дори и най-красивото цвете винаги ще има нужда от вода», после изпразва съдържанието на шишенцето в бамбука. Течността се стича надолу по лианата, като лека-полека я покрива с тънък лед. Прилича на захарната глазура по сладките в пекарницата.
По заповед на вожда, воинът нанася последен удар върху бамбуковото стебло, за да го забие още по-навътре.
Глава 10
На другия край, почти на метър под земята, гигантската в сравнение с околния свят бамбукова пръчка се появява на тавана на една голяма, пъстроцветна зала. Съдейки по обзавеждането, става въпрос за спалня — има само едно легло, което заема две трети от пространството. Копринени платове обгръщат стените и цветните възглавнички, огромни гъши пухчета застилат пода като с мокет, по-дебел от мека филийка хляб.
Десетина млади създания са се разположили удобно, преди огромният бамбук неочаквано да разруши тавана с появата си. Това са жени от племето коломасаи, обитаващо Петата земя. Те са една от друга по-красиви и много, много заети. Половината от тях си лакират ноктите, а другата половина си сплитат косите на многобройни плитчици.
Веществото, излято в бамбука, постига предназначението си и напоява края на лианата. Изведнъж се появява невероятен пъстър букет цветя от всички видове и форми. Само едно цвете още не е разцъфнало и стои на огромна червена пъпка, готова да се разтвори. Нещо в нея мърда и напира да излезе. Пъпката се пуква като балон и Артур пада право върху леглото сред красивите момичета.
Момчето се съвзема, изплюва няколко власинки от пухени гъши перца и бързо установява, че преобразяването е преминало успешно. Отново е минимой. На ръцете си има само четири пръста, ушите му са издължени и нежно окосмени и е висок няколко милиметра. По-рано му казваха, че е висок колкото три ябълки, сега трябват поне трима като него, за да стигнат по ръст един такъв плод. След като се разглежда набързо с видимо удовлетворение, Артур се усмихва на младите момичета, зяпнали от смайване при появата му.
— Здравейте, момичета! — вдига ръка Артур, за да успокои обстановката.
Всички те, без изключение, се разпищяват. Навярно не е избрал правилните думи. Все пак опитът му, що се отнася до жените, е все още ограничен. Всъщност единственото момиче, което той познава, е принцеса, което доста изкривява нещата. Артур се опитва да се извини за безпокойството, но гласът му не може да се чуе от писъците, достойни за филм на ужасите.
— Това са просто цветя… — опитва се да обясни той. В този момент вратата на стаята се отваря с гръм и трясък и господарят на мястото влиза, въоръжен с нож с двеста функции. «Натрапникът, позволил си да проникне в харема ми, скъпо ще си плати!» — говорят красноречиво бръчките на лицето на здравеняка. Изведнъж те изчезват, мъжът присвива очи и широка усмивка, показваща едри бели зъби, се разлива по лицето му.
— Артур?! — възторжено извиква коломасаят, разпознавайки приятеля си.
Детето на свой ред присвива очи. Не реагира особено бързо, но след всичко преживяно това е обяснимо. Артур се втренчва в коолоса и го разпознава по шапката му.
— Макс?! — изрича колебливо то.
— Да, аз съм! — отговаря му той и го сграбчва в обятията си. — Колко съм щастлив, че те виждам отново, дърт развратнико!
Удря го по гърба, сякаш тупа стар килим. Това със сигурност е Макс. Същият глас, същите обноски. Артур се запозна с него по време на първото си пътуване. Заедно със Селения се бяха приземили в долнопробния бар, който Макс държеше. Там те се срещнаха с Даркос, сина на М., който благодарение на глупостта си ги заведе до скривалището на прокълнатия си баща.