Артур се усмихва широко, доволен, че е попаднал на приятелски терен.
— Ама ти не си губиш времето! Идваш направо да ми откраднеш всичките жени?! Твоята принцеса не ти ли стига? — шегува се Макс, но Артур е твърде малък, за да разбере шегата му.
— Съвсем не! — обяснява детето — Попаднах тук случайно! Матасалайският воин търсеше мека почва и…
— И е открил най-нежната почва в цялата Пета земя! — довършва изречението му Макс. — Хубавици мои, представям ви Артур, принц от Първата земя! — изрича коломасаят на висок глас.
Казаното в представянето звучи привлекателно и всички млади момичета го поздравяват, една от друга по-чаровно. Истински конкурс по пърхане с мигли.
— Артур, представям ти Лила, Лула, Лейла, Лола, Лиула, Лоила и Лала! — гордо съобщава Макс.
— Олеле! — отвръща Артур в израз на чувствата си.
Макс избухва в смях, а седемте жени се кискат като мишчици.
— Разполагай се удобно, друже! — нарежда Макс, щраквайки с пръсти.
Лейла веднага се приближава и слага на лицето му топла, влажна кърпичка, докато Лола и Лула го събуват. Лиула и Лила застават зад него и нежно му разтриват раменете — това е тяхна специалност. Лала пък пристъпва срещу Артур и му се усмихва мило. Лала е известна с усмивката си — толкова спокойствие влива в душата, че често я сравняват с лятна месечина. Да ти се усмихне Лала, се равнява на една седмица почивка! А издължените й кафяви очи са толкова красиви, че човек с удоволствие потъва в тях. Но Артур няма една седмица почивка, нито време да се гмурва. Той се поизправя и измърква някакво извинение, но Лала го бутва и момчето отново потъва в гъшия пух.
— «Огнен Джак» за всички! — предлага Макс и се усмихва като за реклама на паста за зъби.
Когато той се усмихне, човек има чувството, че получава не една седмица почивка, а по-скоро една година затвор. Момичетата си казват наздраве и изпиват «Огнения Джак», сякаш е млекце. Артур държи чашата си на разстояние, притеснен от пяната и дима, които излизат от нея. Момчето е обкръжено от седем прекрасни създания, излегнали се на легло от въздушен пух, лек като пяна от телевизионна сапунка. Помисля си, че много от приятелите му биха били щастливи да са на негово място.
Но Артуровата глава е другаде. Най-вероятно склонена върху рамото на Селения, неговата любима принцеса, която е дошъл да спаси. Артур се изправя, дава чашата си на Лейла и се опитва да избегне поглъщащата усмивка на Лала, която очевидно се влюбва в нашия герой. Нека си признаем, че няколко чаровни лунички и титлата на принц правят един мъж неустоим. Но този мъж е още дете, а дете с мисия е по-упорито от магаре подир морков.
— Макс! Благодаря ти за посрещането, но положението е сериозно! Минимоите са в опасност! — злокобно отеква гласът на Артур, който не се шегува.
Подобно изказване леко разваля обстановката и младите момичета се обръщат към Макс, не знаейки какво да правят.
— Минимоите са в опасност? Сигурен ли си? Вчера им доставих стотици цветя за ежегодното им тържество на маргаритката! — изненадва се шефът на околността.
Артур му разказва за паячето и посланието му, за оризовото зрънце, изхвърчало в хола, за настъпилата след това паника и за лудия си бяг по пътя до къщи.
— А после този проклет облак! Лъчът не можа да се образува! Тогава воините направиха така, че да мина през лианите, и ето как стигнах дотук! Съжалявам за тавана! — набързо обяснява Артур.
Макс не успява да разбере всичко, не е свикнал с пътувания през пространствата. Шефът се замисля за момент. Предвид, че прокълнатият М. беше отстранен при последното приключение, той наистина не вижда какво може да заплашва минимойския народ. Няма данни за нито едно наводнение, няма изгледи за разрушения. Дори жаркото лято учтиво отстъпи място на есента.
— Сигурен ли си в това, което казваш? — пита Макс.
— Ще се успокоя само щом видя Селения, Бетамеш и краля живи и здрави! — отговаря Артур, решен да постигне целта си. Можеш ли да ме заведеш до тяхното селище? — моли детето с неустоим глас.
Макс се колебае. Съдейки по изкусителното облекло на младите жени, явно е имал други планове. Но случаят му изглежда достатъчно важен, че да го приеме на сериозно.
— Добре, ще те придружа до селището им, но после те оставям, защото днес имам много работа! — измрънква Макс.
— Каква работа? — пита Артур, който и за миг не си го представя да работи. Макс го прегръща през раменете и го отвежда настрани.