Както и да е, Арман поема нещата, и най-вече волана, в ръце. Посоката е къщата, която напуснаха едва преди час.
Глава 11
Макс влиза в гаража си. Има достатъчно пространство за най-различни превозни средства. Виждат се две мулета, едното от които с гърбица, влизащо в категорията на големите носачи. Една «Лимо-Намата», много удобна за групови пътувания. Боен рак, на който Макс е допълнил няколко отбранителни елемента. Ракът му е много докачлив и тръгва, когато си пожелае. Макс го нарича Омар — най-голямата обида за всеки рак.
— Ще ползваме «Бийтли»-то! — казва Макс, с намерение да не остане незабелязан.
Повдига листото, покриващо една прекрасна калинка. Макс я е пребоядисал, черните петна са му се сторили твърде тъжни. Сега тя е в розово, със сини и жълти точки. Така действително изглежда доста весело. Прилича на ямайско такси.
— Така няма ли да бъдем забелязани? — пита Артур, загрижен, че ще трябва да прекоси всички тези непознати земи върху подобна машина.
— Разбира се, че ще бъдем забелязани! Какъв е иначе смисълът?! — отговаря Макс, ухилен до уши.
— Смисълът за кое? — наивно пита Артур.
— Смисълът за това, да караш такава кола. Пускаш се по главната улица, после обратно, после пак се пускаш и така, докато не си намериш красива спътница или не ти свърши бензинът! — обяснява Макс, преди да избухне в смях. Артур се почесва по главата и гледа горката калинка, която би повдигнала рамене, ако можеше. Само въздиша, преуморена дори само от фукането на собственика си. Макс отваря една голяма кошница, от която вади две копринени буби. Внимателно ги издърпва, за да ги размотае. В същия миг те започват да излъчват светлина. Красива, мека светлина, която оправдава името им: «светулки».
Макс коленичи на земята и залепва двете светещи животинки под превозното си средство.
— Така по-добре ще виждаме пътя! — казва той на спътника си, който не вярва на очите си.
Макс се качва на гърба на калинката и сяда на двойната седалка, специално гравирана с инициалите му. Артур по навик си изтрива краката и също се качва на животинката. След леко пришпорване калинката задвижва осемте си крака. Бийтлито напуска гаража и се влива в широко подземно авеню. За най-голяма изненада на Артур улицата чернее от народ. Бийтлито попада в потока на движението и напредва с два километра в час. По-голямата част от населението очевидно е от клана на коломасаите. Лесно се разпознават по растите на косите и омекналата походка, сякаш стъпват по дъвка. Само те ходят с ръце в джобовете, докато другите носят по нещо. Единствено те не работят никога, твърде заети да се радват на живота. Повечето от тях седят на ръба на тротоара или по терасите на кафенетата, които тук се множат като гъби след дъжд. Пушат корени, пият «Огнен Джак» и гледат как колите, една от друга по-странни, минават.
— Това е смисълът, малкият! Ръка на волана, усмивка на уста и караш бавно, за да имаш време да оценяваш и да бъдеш оценен! — обяснява Макс, доволен като сьомга срещу течението.
По главната улица обаче има не само коолоси. Виждат се и доста балонг-ботоси, животните с дълги уши, обитаващи Третата земя. По принцип идват в града, за да се острижат, но сега още не им е сезонът. Затова, докато чакат, за да спечелят малко пари, метат улиците с големите си уши.
— Това не е хигиенично! — казва Артур, който е свикнал по-скоро да си чисти ушите, отколкото да чисти с тях.
Изказването му се дължи на незнание. Всички тук са наясно, че балонг-ботосите имат много развита самопочистваща се система, която постоянно мие ушите им. Всъщност става въпрос за симбиоза, или простичко казано — животинско сдружение. Дребни бълхи, наречени на учен език «Атомик Бомбърс», непрекъснато ядат мръсотията, събрана от балонгите, и правят от нея топчета, които увиват в гъста слюнка като с лак.
Щом коремите им се напълнят с топчета, те завъртат търговия, защото червеи от дълбините, като пенжи-марусите, направо си умират за вкуснотията, която за другите е боклук. Така балонгите и бълхите им чистят, улиците не са мръсни, а червеите са нахранени.
Артур е изненадан, че вижда няколко стари, пенсионирани сеида да просят от минувачите трохички беликорн (ще рече, националния сладкиш, както всеки знае).
Пред тях превозните средства намаляват и на бийтлито му се налага дори да спре за малко. Внезапното задръстване се дължи на преминаването на група перлананаски. Нека си признаем, няма по-красиво насекомо по всички земи от перлананаските. Наредени като низ блестящи бадемови диаманти, устните им са във формата на сърце, а очите им — големи и бистри като капки вода. Още по-впечатляващо е, че сега е ревюто им. Черна пантера би побеляла от яд, балерина би изревнувала — Артур никога не е виждал нещо по-грациозно. Редом с тях заек би приличал на камъче.