Глава 12
За бийтлито на Макс няма опасност да се сблъска с козел на гази височина. То лети в нощта, над земята, която залепените под колата светулки осветяват. Красиво е да гледаш как тревите за кратко изскачат от тъмнината. Приличат на забравени храмове, които случайно откриваме на светлината на фенерчето си. Артур често гледа такива програми по телевизията: за тайните на Голямата пирамида, потъналия свят Атлантида, забравения храм Ангкор. Станалото с тях го кара да мечтае. Но и за миг дори не е допускал, че един ден той самият ще е главен герой в най-невероятното от всички приключения.
Хилядолетният Артур, висок едва два милиметра, прекосява градината на гърба на калинка, седнал до седможенец коломасай. Фараоните от пирамидите пасти да ядат!
Макс дръпва леко юздите и калинката се спуска стремглаво към земята. Преди Артур да има време да изпита страх, бийтлито се мушка между две стръкчета трева и поема по стара разбита канализационна система. Със сигурност трябва добре да познаваш трасето, за да караш по този начин. Калинката напредва с люшкания в тръбата и разпръсква по стените й мека лилава светлина. Макс кара с една ръка, както изисква добрият стил. И дума да не става да се вкопчи напрегнато във волана! По общо правило един коломасай трябва да запази спокойствие във всяка ситуация.
Артур наблюдава пътя по тръбата и разклонението, което Макс хваща, без дори да се замисли.
— Изглежда ми познато — казва детето. — Мисля, че съм минавал оттук с моята кола.
— Каква кола имаш? — интересува се Макс.
— «Ферари». Петстотин коня — леко преиграва Артур.
— Петстотин коня? Това колко калинки са? — пита Макс, който никога не е чувал тази мерна единица.
— Ами… Не знам! — отговаря хлапето.
Наистина не е лесно така изведнъж да сметнеш в движение колко калинки се събират в един кон.
Макс дърпа друга ръчка. Явно това е спирачката, защото животното рязко намалява ход. То кацва на задните си крака, вдига облак прах, прибира крилцата под черупката си и отново тръгва да върви на осем крака.
— Твоето «Ферари» може ли така? — пита Макс, горд до пръсване с калинката си.
— Не, това не го може — любезно отвръща Артур, който не иска да разваля удоволствието на приятеля си.
Превозното средство достига до края на тръбата, където се намира прословутият вход към света на минимоите. Артур си спомня как чукаше като луд по тази порта, докато в тръбата нахлуваше вода. Това беше по време на първото му приключение. През този ден Артур беше успял да избяга от ноктите на прокълнатия М. Ето го сега отново пред същата порта, със свито сърце и като с вързани ръце, тревожен както първия път. Обладан е от мисълта, че пак ще види Селения, и кръвта му бие в слепоочията, сякаш са барабани. Често най-голямото изпитание е завръщането. Луди сме от щастие, че ще се срещнем с любимия, но това вълнение крие в себе си също така някакъв коварно и дълбоко стаен страх. Ами ако другият се е променил? Ако с времето, което всичко разваля, неговото мнение се е променило и любовта му е изчезнала? «Далече от очите, далече от сърцето», се казва в поговорката. Кръвта на Артур се вледенява при тази мисъл и студена тръпка го разтърсва от глава до пети.
— Добре! Аз ще тръгвам! Не искам да оставям момичетата дълго време сами! — казва Макс, без да си дава сметка, че прави ситуацията още по-тежка.
Ако Макс се страхува да се отдели от жените си дори и за час, какво да говорим за Артур, който е изоставил Селения цели десет луни?
«Тя дори няма да ме познае!» — мисли си Артур, обзет от паника.
Макс помахва с ръка, след което прави обръщане и излитане, достойни за военен изтребител. Артур огорчено го гледа как се отдалечава. Момчето би предпочело да не е съвсем само, сблъсквайки се с неизвестното, но така е устроен животът. Както често казва дядо му: «Това е положението!» Независимо дали Селения ще го познае, или не, той е длъжен да отвърне на отчаяния зов за помощ от оризовото зърно.
Трябва да се действа бързо и решително, няма място за самосъжаление. Артур бясно чука на вратата. Всеки удар отеква в огромната тръба, но не последва никакъв отговор. Вратата си остава безмълвна. Артур потреперва отново. Дано само да не идва твърде късно. Да не го познае Селения, е едно, а да я загуби — съвсем друго. Мисълта за подобна катастрофа му дава сили да тропа още по-здраво по тази проклета порта, която не ще и да знае.
Паниката започва да се надига в него и той полага всички усилия, за да не се остави да го завладее.