Сега, когато вече знаете истината за първи април, ще видите, че ще ви е много по-трудно да се смеете и по-скоро ще ви идва да заплачете.
Артур сяда на една скала. Ядосан е. Няма жива душа и това масово изчезване си остава пълна загадка. Момчето е забелязало няколко следи от стъпки по земята, но нищо повече. То слага лакът на коляното си, подпира си брадичката и въздъхва дълбоко. Седнал умислен, той е красив, прилича на статуя. За миг поглежда една истинска статуя от лявата си страна, на входа на двореца. Често пред важните сгради се слагат такива украси, но точно тази е в много странна поза: моделът е легнал на земята със скръстени под бузата ръце. Изглежда, сякаш спи. Артур отскача назад.
«Но това не е статуя!», изведнъж осъзнава той. Това е минимой! Артур пресича площада на бегом. «Дано не е мъртъв!», казва си момчето, защото спящият е единствената му надежда, единственото същество, което може да му обясни загадъчното масово изчезване.
Артур се приближава до тялото, но то е неподвижно, безжизнено. Какво ли е станало? Дали се е бил, за да защити живота си? За да помогне на краля да избяга? Но срещу кого се е бил? Няма нито една подозрителна следа около тялото, нищо, което да насочи момчето. Пазачът е свит на земята, все едно просто спи.
Единственият знак край него е нещо като едва доловимо пищене. Артур коленичи на земята и се навежда над тялото, за да установи откъде идва това свистене. Прилича по-скоро на хъркане, като на Маргарит, но несравнимо по-слабо.
— Но… той хърка?! — извиква Артур, осъзнал изведнъж грешката си.
Бързо се изправя и без особени задръжки сритва измамника по задните части. Пазачът се стряска и на секундата скача с копието напред.
— Помощ! Дворецът е нападнат! Помогнете, кралю! — крещи той, без дори да е преценил заплахата.
Артур прави жестове с ръце, все едно че приземява самолет.
— Ей!… Ехо!… Аз съм — Артур! — вика той, като внимава да произнася добре всяка дума.
Пазачът постепенно идва на себе си, осъзнавайки, че заплахата се изразява в малкото човече срещу него. Лицето му е познато, а като се замисли — и гласът също.
— Артур?! — пелтечи пазачът, засрамен от грешката си.
— Да, аз съм! Артур Бигантол! Внукът на Арчибалд и съпругът на… Селения!
На Артур още му е трудно да свикне с мисълта, че е женен за принцесата. Церемонията бе толкова бърза, а свидетелите толкова малко (само един!), че той още не може да повярва, че това щастливо събитие се е състояло.
— Ама разбира се! Артур! — изкрещява пазачът, сякаш и за миг не се е съмнявал. — Кой добър вятър те носи насам?
Този въпрос изумява Артур. Толкова дълго ли е спал, че не е в течение на драмата, която се вихри в селището? Още преди момчето да каже каквото и да било, пазачът започва поверително:
— Виж, тази дремчица, в която ме свари… обикновено никога не правя така! Винаги изпълнявам предано службата си! Сигурно съм хапнал повечко дренки снощи и ми е натежал стомахът! Надявам се този малък инцидент да си остане между нас, нали? — допълва той.
— Ъ… да, разбира се! — объркано отговаря Артур.
— Прекрасно! — успокоява се пазачът, преди да се развика: — Хей, хора! Артур се е завърнал! Да живее Артур! Да живее принц Артур!
Изведнъж рой светлинки се запалват от всички страни. Прозорчетата на всички къщи светват и обитателите им започват да излизат по вратите. Някои още спят, други са много развълнувани, но всички са живи и здрави.
Артур гледа онемял картината на целия събуждащ се град. Десетки минимои се появяват отвсякъде, слизат от най-високите клони, като се спускат по лианите, други използват няколкото големи пързалки, които водят право в центъра на града. Всички произнасят името му и слухът се разпространява по-бързо от кръгови вълнички от цопнало камъче по повърхността на вода. При всяко споменаване на това име по някое лице се озарява.