Кучето отива да търси помощ при единствения човек, който може да реши проблем от такова значение. Един невероятен човек, който може да посрещне лице в лице всяка ситуация. Приключенец, извършил безброй подвизи. Обичан от всички и вдъхващ страхопочитание у останалите.
С една дума — неговият стопанин, Артур.
Глава 2
В типичната бого-матасалайска шатра е доста мрачно. Само един лъч светлина показва къде е процепът в плата, служещ за вход. Шатрата се разгръща във височина. Състои се от пет дълги и тънки пръти с кръстосващи се върхове. Отгоре е метнато голямо платно, всъщност съшито грижливо от множество животински кожи. Те, разбира се, са събрани от животни, умрели от естествена смърт. Кожите на върха са от най-близките приятели животни, като зебуто Забо например, което е защитавало племето в продължение на повече от тридесет години. Днес обаче племето е далеч и шатрата приютява само петима воини.
Всички те са се събрали около огъня. Все така високи (средно два метра и трийсет и пет сантиметра) и все така красиви. В разкошните им прически сякаш има по-малко мидички и пера от обичайното. Такава е традицията с наближаването на есента. Колкото повече листа падат от дърветата, толкова повече пера матасалаите махат от украсите на главите си. За едно дърво винаги е болно да губи листата си. Воините показват своята съпричастност към загубата, като също махат от перата си. Така оголените дървета изпитват по-малко срам.
Петимата матасалаи протягат ръце.
— Хм! Малко по-ниско, моля ви — шепне едно дребно човече, седнало с кръстосани по турски крака, с метър и петдесет по-ниско от останалите.
Лицето му е нашарено в краските на войната, а на главата си носи странна шапка, направена от голяма мида и три пера. Би могло да бъде всеки, но под цветовете на войната леко прозират малки лунички. Те не могат да бъдат сбъркани дори и сред хиляди.
— Извинявай, Артур, бяхме далеч в мислите си — признава вождът на племето.
Воините се усмихват на момченцето и го хващат за ръце, разширявайки кръга. След това всички поемат дълбоко дъх и отведнъж го издухват към огъня, за да го разпалят. Дробчетата на Артур са по-малки, затова той бързо вдишва нова глътка въздух и я духва пак. Налага се да направи това три пъти, за да свърши едновременно с големите воини. Те сякаш имат кислородни бутилки в гърдите си.
— Добре, много добре — отбелязва вождът, доволен от това въведение. — А сега, Голямата книга.
Един от воините поема голямото, изящно подвързано с кожа столетно издание и внимателно го подава на вожда си, който го разтваря по средата:
— Днес, на сто тридесет и седмия ден от лунния календар, цветето на деня е маргаритката и ние ще му отдадем почит.
Без да чака, всеки воин, включително и Артур, хвърля по една маргаритка в глиненото гърненце, което завира на огъня. Водата кипва и маргаритките омекват.
Артур гледа приготвянето на отварата с интерес и отвращение едновременно. Макар и да звучи добре, супата от маргаритки не е сред любимите му ястия.
С помощта на дървен черпак, явно дялан на ръка, вождът сипва на Артур пълна купа от супата на деня. Детето смотолевя едва-едва «Благодаря».
— Поговорката на деня! — обявява вождът, прочитайки дясната страница от Голямата книга. «Природата те храни всеки ден. Един ден ти ще храниш природата. Така изисква големият кръговрат на живота.»
Артур остава безмълвен и съсредоточен не само заради съдържанието на купичката си, но и заради чутото. Той няма нищо против някой ден да даде тялото си на природата, но се надява това да стане колкото се може по-късно. Дано тази симпатична и странно миришеща супа да не спомогне за скорошното изпълнение на обещанието. Момчето е сигурно, че в отварата има не само маргаритки.
— Хайде, давай — любезно го подканва вождът.
«Защо ли са толкова мили? И защо ли те самите не пият?», пита се Артур, станал изведнъж подозрителен. Но лицата на воините остават безизразни и той не получава обяснение.
— Малко е гореща — казва момчето, каквото си е хитро.
Вождът усеща неговата сдържаност. Усмихва му се приятелски. Явно разбира, че ритуалите на големите воини биха могли да впечатлят малко момче като него. И за да даде пример за подражание, вождът изпива на една дълга и бавна глътка съдържанието на своята купичка. Останалите четирима воини също. Без да трепнат или да се намусят. Артур го прави вместо тях. След това всички погледи се вперват в него.