— Така наричаме жабата, която живее на юг от реката — обяснява Миро на изненадания Артур.
Името на жабата идвало от един злощастен случай, когато тя била заспала в хладката вода и хванала ужасна хрема. За известно време не можела да долавя никакъв мирис. За нейно нещастие, точно в този ден кралят отишъл при нея, за да разбере прогнозата за времето. Той трябвало да определи именно датата за брането на френското грозде и за да вземе най-правилното решение, искал да знае какво ще е времето през следващите няколко дни. Неспособна да надуши каквото и да било заради запушения си нос, жабата предсказала наслуки:
— Утре времето ще е хубаво и сухо като змийска кожа!
Сигурно защото била напълно подгизнала, тя не издържала повече на влагата и имала нужда да се припече на слънчице. Изглежда, объркала метеорологичната прогноза с рецептата за лечението си. Естествено при тази новина кралят изтеглил гроздобера за следващия ден по изгрев-слънце. Обаче на сутринта валял като из ведро невиждан дотогава дъжд. Капките били големи като крави. По тази причина жабата била накичена с този прякор. Денят бил обявен за бедствен и при пълен смут взели решение реколтата да бъде обрана на друга дата.
С времето тези премеждия били забравени. Случаят вече се разказвал по банкетите, за да предизвиква смях. Кралят простил на жабата си, но тя запазила този прякор и случката била вписана в главата «Пишкащата крава» на Голямата книга.
Артур не може да сдържи смеха си при тази невероятна история.
— А… какво направи Селения след това? — връща се на въпроса момчето.
— Беше много тъжна — признава му Миро.
Момичето чакало и чакало. Този ден жабата била с отпушен нос и я уверила, че времето щяло да е ясно, макар и да не можела да обещае, че нямало да има нито едно облаче. Знае се, че малките облачета обичат да си играят с вятъра, да ги подхвърля нависоко, докато родителите им са твърде заети да се скупчват нейде другаде. Голямото синьо небе е идеалната детска площадка за палавите мъничета, които се забавляват да заемат кое от кое по-забавни форми. Но Селения не вярвала на всичко това.
— Децата на облаците не си играят през нощта, защото няма кой да види щуротиите им! — отвърнала тя. За какво да правиш бели, ако никой няма да разбере за тях? Тя намерила друго обяснение, по-логично и за жалост по-просто: Артур я е забравил. Още щом й хрумнала тази мисъл, всичко й се сторило очевидно. Как изобщо е могла да си помисли, че ще го впечатли със своите два милиметра ръст? От самото начало се е заблуждавала. Била е просто малка горделива глезла, която си е мислила, че светът се върти около нея. Наивница с нежно сърце, влюбила се в първия приключенец. Болката и мъката започнали лека-полека да разяждат и унищожават прекрасния образ на принца, който тя си била изградила.
— Първо на първо, той изобщо не е толкова голям! Той също е едва два милиметра! Освен това какви са тези лунички по лицето му? Сякаш е карал без предно стъкло! — разказвала тя на всеки, готов да я слуша.
Това бил нейният начин да удави мъката си, но бързо разбрала, че няма никакъв смисъл и по съвет на Миро се кротнала и започнала да се моли на богинята нищо лошо да не се е случило с любимия й.
Две сълзи се стичат по бузите на Артур, без той да си дава сметка. Потресен е от тази история. А той си представяше точно обратното: малко момче, влюбено в принцеса, която изобщо не се интересува от него. Колко далеч е бил всъщност от истината!
— Но… къде е тя сега? — срамежливо пита Артур.
— Отиде да бере лунни цветя — отговаря му Миро.
— Посред нощ? — притеснява се момчето.
Кралят му обяснява за особеностите на лунното цвете, най-вече ако се бере при пълнолуние. То не обича деня и слънцето, което уврежда нежната му кожица, и затова още в единадесет сутринта се затваря. И дума да не става също така да споделя аромата си с непознатите, които кръжат из въздуха по цял ден, с всички тези невъзпитаници, които, прелитайки с бръснещ полет, му развалят прическата на листенцата. Разбираемо е, лунното цвете е крехко и пази уханието си само за лунатиците. Вечерите по пълнолуние обаче са специални. Женското цвете избира този момент, за да се размножи. Затваря най-хубавото от себе си в малки, невероятно бели прашинки и ги пуска да се носят по волята на лунните лъчи. Лекият ветрец винаги е добре дошъл, защото помага на движението.
Мъжките лунни цветя стоят с разтворени чашки и само чакат природата да си свърши работата.