Селения обожава да се излята вечер по пълнолуние в тревите и да наблюдава този вълшебен танц на милионите бели зрънца, които се въртят от полъха на ветреца и така часове наред разказват голямата приказка на живота. Тази вечер обаче е особена и принцесата е дошла да довери тъгата си на вятъра, който пък е винаги готов да разнася всяка жалба.
— Не се тревожи! — обръща се кралят към Артур. — Тя скоро трябва да се прибере и щом те види, всичко ще си дойде на място — обещава му владетелят.
Артур леко се усмихва. Той със сигурност много би се радвал всичко да свърши толкова добре, но една тревожна мисъл продължава да го гризе. Ако Селения е жива и здрава, кой тогава е написал съобщението върху оризовото зърно?
Бого-матасалайските воини са напалили огън близо до големия дъб, твърдо решени да чакат завръщането на Артур. Макар рецептата за «смаляващите корени» да е древна и да е доказала ефективността си през вековете, вождът винаги леко се притеснява, когато я използва. Сигурно заради ужасната история, която прадядо му е разказал много пъти във времената, когато още можеше да се радва на слънцето.
Тази история се случила около хиляда и осемстотната година, когато Африка била най-красивият континент на света. Земята й била препълнена с богатства, а не още със западни боклуци — Хората живеели, без да ги е грижа за идния ден. Прекосявали саваната само заради удоволствието да спят на другия й край.
При всяка голяма луна вождът на бого-матасалаите, който по онова време се наричал Чийвас, пускал няколко воина през лъча, за да отидат на гости на минимоите, техните кръвни братя, и да поддържат роднинските връзки, обединяващи двата народа. За нещастие Чийвас често злоупотребявал с палмов ликьор и все по-трудно намирал пътя към големия баобаб, където редовно се състоял ритуалът на прехода. Една вечер вождът бил изпил толкова много ликьор, че се загубил, а на воините им трябвало повече от час, за да го намерят заспал в един кактус, на няколко метра от три койота, които търпеливо чакали, подобно на лисици, да им падне сиренцето. Воините прогонили с камъни настървените мършояди и събудили вожда си.
— Чийвас! Лъчът се затвори, а минимоите ни чакат! — оплакал се един от тях.
— Няма проблем, ще минем през корените! — отвърнал вождът, докато изтрезнявал бавно като препускащ червей.
Когато стигнали отново при баобаба, трима от воините били овързани и веднъж смалени, били пуснати в цевта на бамбука. Тогава настъпила истинската драма. Чийвас извадил второто шишенце, за нещастие, неправилното. То било пълно с ликьор от кактус, който изгаря трайно гърлото. В сравнение с тази адска отрова нашата сливова ракия изглежда като портокалов сок. Хората казвали, че пред очите ти притъмнява само като погледнеш етикета. Чийвас излял течността в бамбука. Не само няколко капки, както пише в Голямата книга, а половината шишенце, тъй като вождът хълцал неудържимо. Бамбукът започнал да трепери във всички посоки, да дими и накрая замръзнал като щека, изгубила своя ескимос.
Месеци наред нямало вести от тримата воини. Хората от селото били много тъжни и Чийвас се заклел, че повече няма да изпие и капка от този ликьор, както и че ще спре да го произвежда.
Той удържал на думата си известно време, но според легендата, неговите потомци години по-късно се заселили в Европа, по-точно в Шотландия, където отново започнали да произвеждат прочутия ликьор. В чест на своя прочут прадядо, те го назовали по негово име.
Колкото до тримата изчезнали воини, един ден следите им били открити. Били се лутали из пустинята известно време, докато полека-лека изтрезнели, след което се захванали с дребен бизнес: отглеждане на скорпиони. Благодарение на това неприятно изживяване, всъщност били станали неподатливи, на каквато и да е отрова.
Макар че тази история в края на краищата свършила добре, тя станала пример за неподражание, запечатал се в съзнанието на народа на гордите воини.
Глава 15
Сегашният вожд, наричан Пел-Грино, не е такъв човек и трезвеността му е примерна. И дума не може да става той да сбърка шишенцето. Но тази вечер Пел-Грино е неспокоен и вече за десети път може би проверява дали е използвал правилната стъкленичка.
— Не се тревожете, вожде. Всичко ще е наред. Артур участва в обредите ни цяло лято. Той е вече наше момче — спокойно му казва един от воините със зачервено от топлината на огъня лице.
— Благодаря ти за успокоителните слова — отвръща му Грино, преди да се поотпусне и да подхване поредната молитва.
Действително, Артур прекара лятото в опознаване на обичаите и ритуалите на този невероятен народ и вече притежава всички необходими знания, за да бъде част от племето. Освен това е преминал през тежка физическа подготовка, а вечерите, в които си е лягал смазан от умора, без дори да се нахрани, не могат да се преброят.