Маршрутът на боеца минаваше покрай реката, криволичеща по края на гората до шатрите на воините.
— Ще хвърля този орех в бързея, трябва да го хванеш, преди да е стигнал до водопада — поясни му вождът.
На пръв поглед трябваше да се преминат два километра през всякакви терени. Осъзнавайки какво го чака, Артур започна да диша учестено. Вождът хвърли ореха в реката и момчето се затича с всичка сила. Първата част беше лесна. Трябваше само да си вдига високо краката, за да не го бавят високите треви. Артур бързо стигна до обширна площ, обрасла с тръстики. Той буквално се гмурна в тях и заподскача като жаба. За броени секунди целият беше в кал и почти не виждаше вече пътя си. Само слънцето му сочеше накъде да върви. Няколко жаби, знаещи за изпитанието, се бяха наредили по пътя му и го насърчаваха, докато премина през тръстиките и продължи да тича до огромната, непреодолима скала. За щастие две развълнувани от събитието катерички му показаха дървото, чийто последен клон стигаше право до върха на скалата. Артур се метна на дървото като маймунка с вендузки на краката. Катеричките минаха напред и показваха на детето пътя нагоре между клоните. Гризачите бяха много симпатични, но опасни бъбрици, та по време на цялото изкачване не спряха да говорят.
Това разсейваше Артур, който на няколко пъти за малко щеше да падне.
— Благодаря все пак! — рече им той, като стигна последния клон.
Артур скочи като тигър на скалата и по нея плавно се спусна към гората. Започваше да се уморява и дълбоко поемаше всичкия чист въздух около себе си. Детето стигна до брега на блатото и се гмурна в него, без да губи време за размисли. Студът леко го сряза, но той беше по-скоро добре дошъл, тъй като кръвта в тялото му вече кипеше. Във водата проблемът е да успееш да намериш пътя си, защото нямаш ориентири. Но Артур нямаше от какво да се притеснява. Стотици риби се бяха наредили по пътя му като на колоездачната обиколка на Франция. Момчето само трябваше да се остави да бъде направлявано и окуражавано от хилядите балончета за подкрепа, изпускани от почитателите му.
Артур излезе от водата подгизнал като хавлиена кърпа в перална машина, но нямаше време да окайва положението си, защото орехчето неумолимо напредваше към водопада. Момчето пак затича между младите брези. Бързо достигна до ръба на пропастта и се наложи да спре. Долу се виждаха шатрите на воините около големия дъб и криволичещата река. Ястребът крагуй беше научил Артур да настройва зрението си и сега момчето ясно виждаше ореха, все по-бързо носен от течението към водопада. Крагуят впрочем беше също там, срещу него, от часове кръжеше във въздуха и чакаше приятеля си. Човекът, който трябваше да докаже, че е негов братовчед. Хищникът разтвори криле и ясно показа на Артур къде има възходящ въздушен поток, който да удължи полета му към реката с няколко секунди. Детето разбра посланието и благодари на птицата с кимване.
Артур си пое дълбоко дъх, широко разтвори ръце, както го беше научил ястребът, и се хвърли от скалата към пропастта. През първата секунда не дишаше, твърде впечатлен от височината. После много бързо усети въздуха под себе си и се насочи с ръцете си към възходящия въздушен поток, който птицата му показа. Момчето бързо усети топлия въздух, качващ се нагоре по скалата, и остана в него, за да удължи полета си. Това беше единственият начин да стигне до реката, твърде отдалечена от скалата, за да може да скочи направо в нея. Детето малко се поотпусна, което му позволи да разпери още ръцете си. Следеше с поглед птицата, която му показваше пътя, и за своя най-голяма изненада установи, че лети като нея. Артур едва успя да се усмихне, преди да стигне повърхността на водата.
Тази секунда удоволствие от летенето му излезе скъпо. Детето се пльосна във водата по корем, изпънато като дъска. Ястребът, докосвайки водната повърхност, инстинктивно беше устремил нагоре полета си и отново беше в небесата.
«Доста по-лесно е, когато имаш криле!» — помисли си Артур, докато разтриваше почервенелия си от удара корем.
Орехът обаче застрашително се приближаваше към водопада и Артур нямаше време да се оплаква. Той излезе на брега като коте от вода и се затича по течението на реката. Скоростта му сега нямаше нищо общо с тази в началото. По-скоро приличаше на костенурка, отколкото на заек. В края на краищата момчето стигна до водопада едновременно с ореха, метна се на земята с изпъната ръка и го хвана с върха на пръстите си.
Въздишка на облекчение се изтръгна от изтощеното му телце. Въздишка на животинче. След това детето легна в тревата, която изведнъж бе станала по-удобна от леглото му. Беше успял. Не само да хване ореха, но и да се приобщи към природата, да се слее с нея.