— Отново да се приобщи — уточни матасалайският вожд, докато го награждаваше с почетния орден на матасалайските воини.
Ставаше въпрос за малка мидена черупка с дупка, окачена на тънка лиана, за да може да се носи на врата. Артур вече беше част от племето. Отново беше в големия кръговрат на природата.
Същата вечер той буквално заспиваше прав на масата, изцеден от умора.
— Нищо ли няма да хапнеш? — попита го майка му, винаги загрижена, когато чинията не е празна.
— Напротив… ще изям това! — показа ореха си той.
Счупи го с палец, което впечатли баща му.
— Не може да изядеш само това! — заяви Арман. — Един орех не може да те нахрани!
— Точно този може!
— Защо точно този? — глупаво попита бащата.
За него е трудно да направи разлика. Дали ще е орех, бадем, маслина, чипс или солети, за него е едно и също. Всички те са само за разядка с аперитива. Синът му за сметка на това прави разлика.
— Защото точно този… съм си го заслужил! — отговори момчето, преди да го изяде бавно и с наслада.
Арчибалд се поизкашля, за да привлече вниманието на внука си, след което разкопча най-горното копче на ризата си и скришно показа на Артур мидената черупка, която той също носеше на шията си. Двамата си размениха заговорнически усмивки. Арчибалд беше толкова горд, че Артур също е издържал изпитанието, че не можа да сдържи една сълза.
Вождът взема една пръчка и леко размесва жарта. Всички тези спомени го карат да се усмихне. Артур наистина се справи добре и безспорно заслужи мястото си в племето. Затова сега трябва да имат вяра в него. Един воин се навежда над огъня и се заглежда в тенджерата, която ври на жарта.
— Кой иска още по чашка чай от маргаритки? — усмихва се воинът.
Групата се развеселява при спомена за лудия смях от сутринта, когато Артур още беше сред тях.
В същия момент всички подскачат при появата на Маргарит, която сякаш е изплувала от тенджерата като призрак, търсещ отмъщение.
— Доста сте шумнички като за големи воини! — живо подхвърля събудената баба.
— Извинете ни, Маргарит, но точно говорехме за… вас! — пелтечи вождът.
Бабата обаче няма време да слуша историите им.
— Стана нещо лошо, Арчибалд има нужда от вас! — само изрича тя, преди да тръгне обратно към къщата.
Глава 16
В продължение на поне пет минути воините изтриват краката си в изтривалката, с което ужасно ядосват Маргарит.
— Стига вече! Този път може! По-късно ще чистя! — скарва им се бабата, твърде притеснена, за да мисли за паркета си.
Воините по навик пристъпват срамежливо в хола. Трябва да отбележим, че в тези стаи с прави ъгли и ниски тавани те не се чувстват много добре. Ходят приведени, но не в знак на подчинение, а за да не закачат полилеите при своя ръст от два метра и четиридесет.
Арман, или това, което е останало от него, се е търкулнал на канапето с огромна превръзка през челото. Лицето му не само е подпухнало от инсектицида, но е и на бабуни от подутите синини, получени от удара в предното стъкло. Като цяло не прилича на нищо. Така и не се е оплакал обаче от издръжливостта на предното стъкло.
— Достатъчно скъпо ми излезе! — беше казал той на жена си, излизайки от колата.
Предвид броя на синините по лицето му, лекарствата ще му излязат по-скъпо от едно предно стъкло.
Жена му се е отпуснала във фотьойла, толкова уморена, че изглежда готова да заспи всеки момент. Нямаше да е така изтощена, ако просто беше следвала пътя — същия, по който Алфред и Артур бяха тичали, — но съпругът й държеше на всяка цена да минат напряко. И тъй като той често бърка севера и юга, те се бяха отправили към блатото, а не към долината. Това обяснява и засъхналата кал, която стига чак до бедрата на майката. Роклята й е изпокъсана, защото след блатото те не прекосиха овощна градина, а къпинак. Роклята й на цветя сега е цялата на петна от къпини, понеже неволно е обрала доста храсти.
Двамата туристи вече са вкарали в хола каква ли не мръсотия, затова и Маргарит не настоява за изтривалката.
— Имали са проблем! — обявява Арчибалд, сякаш не е очевидно.
Бащата прилича на шарена захарна пръчка с ванилова топка на края, а майката — на изсъхнал букет, потопен в мазнина за пържене. Несъмнено са имали истински проблем.
— Претърпели са злополука с колата! Ударили са се в някакво животно! — обяснява Арчибалд.
Тръпка преминава през групата на воините при съобщаването на тази ужасна новина.
— Животното ранено ли е? — веднага пита вождът, разтревожен единствено за това, което му изглежда най-важно.