Останалата част от деня обикновено е посветена на търговията и обмена на събраното рано сутринта. Филийка гъба червенушка се разменя срещу три капки малинова вода, розова пъпка — срещу десет грама ситно накъсано глухарче. Всичко се търгува честно и с добро настроение. Обичат да разговарят, това е част от играта, но никой с никого не се кара.
Само едно нещо не се разменя — лунното цвете. Всъщност, за да го береш, трябва да принадлежиш към кралското семейство. Лунното цвете не се разменя, защото се подарява. Било като подарък, било като заслужена награда, или пък, за да помогне на някой болен.
Това невероятно растение има толкова различни свойства, че на практика лекува всичко. По тази причина се ползва със званието «кралско цвете». Сварено на отвара, лекува от лоши мисли, намазано на филийка, дава вдъхновение, а намачкано на пюре, прави бебетата по-силни. Цветето притежава и други строго лечебни свойства, които само Миро знае. Благодарение на тях той прави отвари, които лекуват всичко и какво ли не.
Артур от два часа вече седи срещу входната врата. Пита се дали Селения ще се завърне с прясно набрани лунни цветя в ръце.
«Може би ще ми подари едно?», мисли си той и се усмихва. Не — кралско цвете не се подарява току-така, трябва да се заслужи.
— Аз съм го заслужил! Преминах през пространствата, за да стигна дотук! — казва той сам на себе си на висок глас.
— На кого говориш? — появява се зад гърба на момчето Миро.
Артур подскача и се извинява. Говорил си сам, за да не скучае, докато чака Селения.
— Тя ще дойде, не се притеснявай! — успокоява го Миро и сяда до него.
За миг настъпва тишина, сякаш за Артур е по-трудно да говори с някого, отколкото да си мърмори сам.
— Каква беше Селения като малка? — пита след известно време момчето.
— Много беше зла! — шегува се Миро.
Артур не може да сдържи усмивката си, не е изненадан от тази новина.
— Спомням си как един ден, когато още беше висока колкото три ябълкови семки, тя влезе в къщичката ми, без да почука дори, и с навирена брадичка ми съобщи, че ни напуска — разказва му Миро.
Артур се е заслушал възхитен. Как това малко момиче е намерило смелост така да се противопостави на авторитетна личност. Артур не може да си представи себе си в подобна ситуация. Та той едва успява да помоли родителите си за разрешение да отиде с приятелите си на зимната пързалка. По принцип баща му му отказва всичко и когато Артур наистина иска нещо, трябва да мине първо през майка си, която има смелостта и упорството да склони мъжа си. Изтощително упражнение, затова и Артур просто започна вече за нищо да не моли. За разлика от него, Селения е замесена от друго тесто.
— Ласкае ме фактът, че ме предупреждаваш! — казал Миро на малкото момиче — Но мисля, че трябва да съобщиш тази новина най-вече на баща си!
— Вече му го казах! — гордо отвърнала принцесата. Миро сдържал усмивката си, за да не я обиди. Толкова била сладка и бунтовнически настроена.
— И той… какво ти отговори?
— Нищо! Припадна! Затова дойдох при теб. Трябва да му дадеш отвара, за да се съживи. Аз нямам повече време да се занимавам с тези неща, защото си тръгвам!
Усмивката на Миро в миг застинала. Грабнал чантата с аптечката за спешна помощ и се завтекъл към краля, който лежал, строполен пред трона си. Миро го накарал да вдиша няколко ферментирали зрънца от целина и владетелят се освестил.
— Дъщеря ми?! — извикал той, щом отворил очи, но когато Миро се завърнал в къщичката си, Селения вече била изчезнала.
— А майка й? Тя нищо ли не каза? — пита Артур.
— Ах… майка й! — въздиша Миро — Тя беше невероятна жена! Само попитала дъщеря си: «Обичаш ли ме?» Селения изненадана отвърнала: «Да.» «Тогава ходи, където искаш, момичето ми, защото, където и да си, аз ще съм до теб, в сърцето ти!»
— Леле!… Красиво е! — коментира Артур, който надали би чул подобно нещо в своето семейство.
Глава 18
Селения била решила, че селото вече е твърде малко за нея, защото, както баща й бил признал, тя видимо растяла. Главата й също растяла и тя възнамерявала да я напълни. Излязла лоша идеята на Миро да й обясни традициите и как един ден тя щяла да застане начело на кралството. За нея и дума не можело да става да управлява територия, която не познавала. Затова решила да преброди Седемте земи и да придобие по-добра представа за нещата. Стремежът й бил напълно достоен за уважение, само дето тя била забравила, че по това време била само на сто години, което при нас отговаря на скромните тринки. Твърде малка била, за да пресича опасните местности, но вече било късно. Тя била тръгнала.