Сеидите пазачи отдавна били видели Селения, но оставили неразумното момиче да се приближи към тях. Селения вървяла с големи крачки, твърдо решена да издърпа ушите на така наречения М. и да получи обяснение за този екологичен погром. Принцесата била все още твърде малка, за да се страхува от опасности. Тя не признавала граници, а великият природен закон за нея бил най-силният, тъй като диктувал реда на нещата. Селения се чувствала отговорна да представлява природата, която щяла да накаже прословутия М. и да оправи и съживи всичко наоколо. Наистина само стогодишна принцеса можела да бъде толкова наивна.
Огромна мрежа, разстлана в прахта на земята, се затегнала изведнъж около Селения. В миг изскочили няколко сеида. Те били лежали на земята, невидими като хамелеони благодарение на броните си с цвета на пепелта. Няколко комара се приближили. Селения виждала такова нещо за първи път: горките животни били преобразени в истински бойни машини, въоръжението им сигурно тежало няколко тона. Чрез лишения и мъчения сеидите били успели да направят ездитните животни по-меки от карамел. Мрежата била окачена под корема на един комар и Селения била пренесена в нея до предградията на Некрополис, по средата на Забранената земя.
Градът бил построен в катакомбите на къщата на Арчибалд. Носела се непоносима смрад. Нямало въздух. Вместо това се усещали газови и бензинови изпарения. На Селения й се виело свят и тя за миг си помислила, че никога няма да се върне от това пътуване. Но с всичко се свиква, дори и с най-лошото.
Сеидите положили мрежата в краката на прокълнатия М., или иначе казано — в краката на Малтазар. На живо той бил още по-грозен от описанията му в Голямата книга. Лицето му било набръчкано от времето, тялото — разядено от болестта. На човек му прилошавало дори само от цвета на кожата му. Напомнял за черния дроб на болен, който ви показват на снимка, за да спрете да пиете. Дори и «Огнен Джак». При вида на малката принцеса Малтазар започнал да се смее и минало час, докато спре. Смеел се на провидението. Той залагал многобройни клопки, за да хване минимоите, а ето че дъщерята на краля им сама му падала в ръцете наготово. Имало защо да се радва и той благодарил на богинята на гората за подаръка й. Впрочем възнамерявал да й го принесе в жертва. Гордата принцеса навирила брадичка и на свой ред му се изсмяла в лицето.
— Да умра? Звучи красиво! — отвърнала му тя, подобно на знаменита оперна дива.
След това допълнила, че била научила толкова много неща по време на пътуването си, че щяла да си отиде, без да съжалява за нищо. Това отношение малко объркало Малтазар. За какво да измъчва някой затворник, ако той е безчувствен към болката?
Въпреки това Малтазар неслучайно бил станал господар на сянката. Той заслужавал титлата си, защото душата му била по-изкривена от корените на хилядолетно дърво.
— Щом не те е страх от собственото ти мъчение, може би това на близките ти би те изплашило? — прошепнал той с демонска и вероломна усмивка.
Селения още не осъзнавала какво означава това, но ледена тръпка преминала през тялото й, сякаш то разбрало по-бързо от главата. Малтазар изпратил съобщение до бащата на Селения, краля на минимоите. Злодеят лично го бил издълбал на гърба на един сеид, за да е сигурен, че глупакът нямало да го загуби по пътя. С него изпратил още един, съвсем чисто нов сеид, на чийто гръб да получи отговора.
Съобщението на Малтазар предлагало преговори за размяна. Предложението било толкова отвратително, че кралят припадал три пъти, преди да успее да го прочете до края. Малтазар обявявал, че щял да убие принцесата бавно и с наслада. За да се покаже великодушен обаче, предлагал да я пощади при едно условие: кралицата да заеме мястото на дъщеря си. Кралят, разбира се, отказал и изпочупил всичко в двореца, за да успокои яростта си. През това време кралицата спокойно си стегнала куфара с трогателно до сълзи достолепие. Прегърнала нежно съпруга си и погледът й потънал в неговия. В очите й имало толкова сила и убедителност, че кралят не успял и дума да отрони.
— В продължение на две хиляди години ти ми даваше всичко, за което една жена би могла да мечтае. Няма място за оплакване — казала му тя с нежния си глас.
След това го целунала дълго. С тази целувка му предала целия останал в нея живот. За Малтазар останала само празна черупка. Селения очевидно не била в течение на тази отвратителна размяна, иначе сигурно щяла да жертва своя живот, за да спаси майка си. Младата принцеса щяла да узнае истината чак в деня, в който се върнала в селището си.