Майка й била вече завинаги изчезнала в ноктите на Малтазар. Селения рухнала и месеци наред не се хранела. Тя била научила много неща по време на пътуването си, но този последен урок бил наистина жесток. Не се подчинила на баща си и загубила майка си. Заклела се занапред винаги да слуша както баща си, така и Голямата книга. Посветила години, за да я научи наизуст, сякаш здравето и животът й зависели от това.
Един майски ден принцесата отгърнала на седем хиляди двеста двадесет и пета страница от Голямата книга. На нея било написано само едно изречение: «Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен.» Авторът му бил някой си Арчибалд, благодетел, за когото тя много била слушала. Селения не била мъртва. Тогава разбрала, че е станала по-силна. Току-що била навършила петстотин години — възраст, на която малкото момиче официално става млада жена.
Глава 20
Артур гледа Миро, който хлипа, довършвайки историята си. Детето е запленено като жаба пред муха. Едва сега разбира, че се е оженил за Селения, без да я познава. Техните общи приключения със сигурност са ги сближили, но той няма представа за миналото й.
— Благодаря, че ми разказа всичко това, Миро — казва момчето. — Сега разбирам по-добре.
Мисълта да загубиш по този начин майка си, да платиш толкова скъпо за толкова малка грешка, го разтърсва. Той самият също не послуша баща си. Избяга на своя глава. Тръпка минава през тялото му. Със сигурност не иска това приключение да свърши толкова лошо и милата му майчица да изчезне завинаги. Артур обещава пред себе си бързо да се прибере у дома. Ще каже само «Здравей» на принцесата си, за да се увери, че тя е добре, и ще побегне към залата на прехода. Ще мине през далекогледа, преди да блесне първият слънчев лъч, както настоятелно го посъветва вождът на матасалаите.
— Колко е часът? — пита Артур.
Миро поглежда пясъчния си часовник.
— Слънцето ще изгрее точно след пет минути! — отговаря му къртицата.
Артур въздъхва. Надява се, разбира се, нищо да не се е случило с принцесата и тя да си дойде възможно най-скоро, но идеята да я види само за една минута след всичко, което е понесъл, не му допада особено. Но може би той също трябва да си извлече поука? Артур се замисля за миг и си казва, че би прекосил цялата земя, за да я зърне, било то и само за една секунда. И дори тази секунда да не настъпи, той пак ще обиколи земята още веднъж, за да сполучи. Ето на какво го е научило това приключение: Любовта му към Селения е всеобхватна, чиста и безгранична.
Тази мисъл го изпълва с възхита и той започва да се усмихва.
— Хайде! — казва, ставайки. — Да тръгваме към залата на прехода. По-разумно е!
Миро е изненадан от внезапната зрялост на момчето.
— Ето че вече си помъдрял, Артур — отговаря му къртът със стаена усмивка на задоволство.
Двамата приятели се изправят, обръщат гръб на входната врата и се отдалечават.
Понякога голямото колело на живота, което управлява винаги всичко, засича. Такива моменти наричаме «капризи на времето». Звучи доста поетично, когато става въпрос за зъбчато колело, но от друга страна, е по-добре от грубата дума «случайност», която хората използват. В ушите на минимоите тя наподобява инструмент за измъчване.
«Признай престъплението си или ще те подхвърля на случайността!», казвали те често помежду си. Дори в Големия речник на минимоите тази дума имала отрицателно значение, оградена от «скрит», «потаен» и «стягам», «притискам».
Преди няколко години Арчибалд се опитал да им обясни истинския смисъл на думата, която можела да доведе и до хубави неща — да сближи семейства или да улесни обстоятелствата например. Но кралят и съветниците му не щели и да чуят. Случайности не съществуват. Това било философско понятие и тъй като човешките същества били преминали през векове варварство, преди да достигнат до философията, за минимоите и дума не можело да става да се върнат в каменната ера, за да разберат смисъла на една-единствена дума, колкото и философска да е тя.
Както и да е, голямото колело на живота било насочило почукването на входната врата да съвпадне с тръгването на Артур към залата на прехода. Случайността всъщност прави много неща, защото няколко секунди по-късно Артур никога не би чул този призив и така и не би разбрал кой чука на вратата.
— Това е Селения! — извиква момчето, щръквайки като бамбук.
Така се е изпънал, че е станал с един милиметър по-висок. Лицето му се озарява като Айфеловата кула в полунощ.
— Тя е! Тя е, сигурен съм! — подскача той като козле.