Артур се затичва към портата и дори не поглежда през шпионката с перископа. Миро тъкмо се готви да му каже, че това е основна мярка за сигурност и в никакъв случай не бива да се пренебрегва. Старият мъдрец може да разкаже толкова много трагични случаи по този повод, че би му отнело цял ден. Артур обаче дори не го оставя да си отвори устата. Момчето се мята към гредата, която залоства вратата от край до край, и я избутва с всички сили.
Викът на Артур се разнася навред, а кралските пазачи се устремяват към портата, която той е отворил с върховно лекомислие.
— Какво правиш, глупчо! — крещи кралят на Артур.
— Това е Селения! Сигурен съм! — отговаря Артур, без да може да овладее въодушевлението си.
Дърпа като луд тежката врата, която най-накрая се отваря.
Артур е прав. Селения наистина е там и той може да я приветства с лъчезарна усмивка. Но с принцесата не е така. Лицето й е мрачно, набраздено от сълзи, изтерзано от срам и тъга. Вероятно това се дължи на ножа, опрян в гърлото й, на силната ръка, която я задушава, на отвратителния Малтазар, който я държи в плен.
Усмивката на Артур в миг се срива като кула от карти. Кръвта на Миро се вледенява, а муцуната му посинява. Колкото до краля — той вече е припаднал.
Селения гледа Артур с пълни със сълзи очи. Би искала да му каже каква радост и утехи е за нея, че го вижда толкова близо.
Острието обаче възпира какъвто и да било звук да излезе от отворената й уста.
— Какво удоволствие да те видя отново, малки Артур! — казва Малтазар с приятния си като електрически трион върху желязо глас. Дори само от него цялото селище се разтреперва и хората се сгърчват от кошмарите, които ги обземат.
Всички са мислели, че Малтазар е изчезнал в развалините на Некрополис. За съжаление той е жив и е тук, като свидетелства завръщането си по най-кървавия начин. Вземането на заложник е най-малкото, което може да се очаква от толкова демонична личност.
— Имаш красив медальон! — присмива се Малтазар на мидената черупка, която виси на врата на Артур. — Добре дошъл в природния кръговрат, драги ми братовчеде! — допълва той, хилейки се.
Артур с удоволствие би му показал как може да скочи като тигър, но Малтазар е по-бърз и от тигъра, освен това е опрял нож в гърлото на Селения. Устремът на детето е спрян. Не е в негов интерес да получи принцесата си с прерязано гърло. Трябва да се мисли. Да се намери друго решение. Да се спечели време.
— Вече знам как Селения е изгубила майка си! Миро ми разказа историята! — иска да привлече вниманието на злодея Артур.
— Красива история, нали? Ще ти напиша и друга, още по-увлекателна! Ще имаш с какво да се забавляваш през зимните вечери до камината! — отговаря му подигравателно Малтазар.
Омразният М. бута заложницата си и окончателно влиза в селището. Артур отстъпва за мъничко, колкото да ги забави и да даде повече време на минимоите. Да имат време да измислят нещо, все едно какво, стига да спасят Селения. Но те не са нито войнствени, нито лицемери и вече са обезоръжени като пилци пред атомна бомба.
— Защо да не направим както с кралицата? Сега аз съм принц. Струвам колкото една принцеса. Вземете мен в замяна. Давам живота си срещу нейния! — предлага му Артур, като го принуждава да спре.
— Нееееее! — крещи принцесата, а Малтазар едва я удържа да не се бори.
Налага му се да използва цялата сила на ръката си. Стисва я толкова здраво, че Селения не може изобщо да мръдне и само обелва очи.
— Много мило от твоя страна, Артур. Всъщност преди няколко години такъв тип размяна би ме развеселил. Но днес имам доста по-големи амбиции и жалкият ти живот не ме интересува! — казва Малтазар пренебрежително, като кокона пред билет за метрото.
— Може ли да попитаме Ваше височество какъв проект се е зародил в главата на Ваше сиятелство? — пробва да се подмазва Артур.
Не е сбъркал, това винаги работи при диктатори и други подобни извратеняци. Малтазар се спира и заема поза, сякаш ще дава интервю.
— Наистина имам големи планове. Първо, възнамерявам да напусна тези нищожни територии, които не са на нивото на амбициите ми! — съобщава Малтазар, все едно че рецитира Молиер. — Ще се отправя към други страни, по-подходящи за размера и гениалността ми. Реших да стана… по-голям! — допълва той, сочейки с пръст небето.
Артур започва да разбира.
— Вие ли изпратихте съобщението върху оризовото зърно? — пита той, отведнъж разгадал цялата загадка. — Изпратихте ми отчаяно съобщение, защото сте знаели, че ще се опитам да направя нещо, за да спася приятелите си! Ще искам да отида при тях и съответно ще използвам лъча, който отваря вратата към минимоите. Вие обаче не се интересувате от «смаляването», а точно обратното — от «уголемяването». Като ви отворя пътя към минимоите, по същия начин, но наопаки, вие можете да стигнете до хората.