Затова Артур просто леко духа към нея. Малките крилца потрепват под този нежен бриз, но животинката си остава потънала в дълбок сън. Артур е объркан. Може би трябва първо да освободи залепналите й в конфитюра крачета и да й помогне да стъпи на тях?
А през това време баща му се е наврял почти целия на четири крака в шкафа под мивката, откъдето се подават само задните му части. След като е разсипал всичко, каквото е имало за разсипване, Арман се измъква и размахва победоносно пулверизатора с аерозол против насекоми.
— Видя ли, сигурен бях, че е останал поне един! — казва той на жена си, която не изглежда очарована от новината.
— Не съм го видяла — отговаря плахо и с неудобство тя.
Мъжът й не е пръв умник, но все пак усеща колебанието й.
— Скъпа, трябва ли да ти повтарям, че правя това за доброто на всички ни и най-вече заради Артур? — полага длан на рамото й той.
Жената кимва сломено. Съпругът й решава да закове и последния пирон:
— Помниш ли какво каза докторът?
Жената кимва пак, но Арман е решил да стигне до края, да я накара да настръхне:
— Той ясно каза, че и най-малкото ужилване от пчела може да се окаже фатално за него. И ти искаш да оставя тези гадинки да се навъртат около къщата, с риск да ужилят сина ни, както си играе на криеница? Искаш палавият детски смях да премине във вик на болка?
Бащата победи. Жена му избухва в сълзи.
— Малкият ми Артур. Толкова го обичам! — хлипа майката.
Съпругът я прегръща през раменете и сякаш да я успокои:
— Има само едно решение. Или тя… или той!
Артур е намерил дървена клечица, каквато търсеше. Най-сетне ще може да разлепи крачетата на пчелата. С хирургическа съсредоточеност и старателност на шампион по микадо той освобождава слепените със сироп крачета едно по едно. Пчелата е в полусъзнание и почти задушена. Показала е жилото си както обикновено, когато се чувства застрашена. Шипът, пълен с отрова, леко се поклаща и търси врага. Да знаеше само, че пръстчето, което толкова често минава покрай нея, иска единствено да я спаси! А Артур знае ли, че си играе със смъртта всеки път, когато помага на насекомото?
Разбира се, че знае. Докторът му говори и нарежда близо час, дори му забрани да излиза от къщи. Все едно да кажеш на щурец да не свири цяло лято. Природата е в кръвта на Артур, а животните — в сърцето му. Щастлив е само когато дробовете му са пълни с чист въздух. Всъщност той не разбира тази алергия и дълбоко в себе си е убеден, че старият, едва виждащ доктор, е сбъркал диагнозата. Или че просто е разменил картоните. Неговият вместо например този на съученика му Боби Паспоал, който е пухкав, бял и мек като… бонбон от желатинена захарна пяна. Нали от такива бонбони живее — все това яде. Излиза от къщи само за да отиде на училище. Страх го е от всичко и нищо, най-вече от страха. Стига му да види пчела, за да се разохка, сякаш тя вече го е ужилила. Твърди, че е свръхчувствителен. Другите го имат за пълен женчо. Артур обаче няма нищо общо с това описание. Скоро и последното краче на пчелата е свободно. Животните се славят с вътрешното си усещане. Инстинктът на пчелата също работи с пълна сила. Хиляди пъти можеше да ужили детето и хиляди пъти някаква сила я възпираше.
Тя най-вероятно усеща, че това малко човече не може да убие и муха дори. Камо ли пък пчела!
Тръпка преминава през тялото на насекомото, сякаш за да събуди дълго обездвижените мускули. Пчеличката размахва няколко пъти крила и с радост установява, че те не са наранени.
— Много съжалявам за случилото се. Ще се постарая да не се повтаря! — казва Артур, който се чувства длъжен да извини баща си.
Пчелата го заглежда за миг, после отлита. Тръгването й е затруднено от товара на конфитюра, останал в трюма на коремчето й, който никак не е малко. Завива на една страна, издига се до височината на носа на Артур и бързо набира скорост. Детето я съпровожда с поглед, докато потъне в гората.
— Не е истина! — повтаря бащата за двадесети път, въртейки чашата отвсякъде. За него пчела, успяла да излезе изпод чаша, е като зайче, което изскача от цилиндъра на фокусник — задължително има някакъв номер.