Артур пък е толкова щастлив да чуе гласа й, че забравя да й отговори. Селения се поизправя и го прегръща.
— Не искам никога повече да се разделям с теб! — шепне тя в ухото му.
Лицето на Артур леко помръква.
— Мисля, че дори и да искам… вече не бих могъл да те оставя — казва той със странна смесица от щастие и тъга в гласа.
Далекогледът започва да трепери, а матасалаите го гледат, сякаш е пробуждащ се вулкан. Огънят изведнъж е изгаснал, без да тлее, без намесата на човешка ръка или на вятъра. За сметка на това трясък отеква в лазурното небе. Не е от буря. Гърмът е дошъл от далекогледа и е подобен на изстрел. Вождът е сигурен, че е видял нещо, изхвърлено от далекогледа, да прелита, но то е преминало толкова бързо, че не може да се определи какво е. Арчибалд изскача обезумял от къщата.
— Какви бяха тези изстрели?! — пита той високо, за да бъде чут.
Вождът на богосите посочва с пръст далекогледа и не може да обясни нищо повече. Арман и жена му на свой ред се появяват пред вратата на къщата.
— Не трябва да стоите тук, Арчибалд! Чух гръм, сигурно скоро ще завали и може да настинете! — мило се обръща към него зет му, прегръщайки го през раменете.
Арчибалд на драго сърце би го нарекъл глупак и би му показал съвсем чистото синьо небе, но в такъв случай ще трябва да обяснява откъде всъщност е дошъл гърмът. Арчибалд не е сигурен, че това е добра идея.
— Имаш право, драги Арман! Да се прибираме! Ще ми помогнеш да запалим огън — отговаря му дядото, за да избегне всякакви разправии.
През това време слънцето е в основата на далекогледа и неумолимо се изкачва по тръбата му. Ужас се чете по лицата на воините, но достойнството им пречи да го изразят. Иде им да викат, да крещят, да тичат във всички посоки, за да намерят някакво решение, но нищо не може да се направи. За пореден път ще трябва да се подчинят на капризите на голямото колело на живота, което решава събитията така. Слънчевият лъч достига до тесния край на далекогледа и окончателно чупи лъча на десетата луна.
Артур вече е пленник на тялото си, затворник на земята и със сигурност вече има чувството, че плаща твърде скъпо за непослушанието си.
Навремето Малтазар също бил преминал през изпитанието на природата, наложено от големия минимойски съвет, подобно на този на матасалаите. Той издържал изпитанието за рекордно кратко време, с което събудил възхищение. Името му било написано на лавров лист, вложен в книгата на рекордите. Направил впечатление най-вече с финалния си скок, по време на който се реел като птица доста дълго време.
Но всичко това бледнее пред почти космическия скок, който сега изпълнява, преди да се размаже. Слагайки ръчката на десет, Миро го е изстрелял на повече от три километра. Малтазар крещи през целия полет, защото не понася високото. Всъщност получава световъртеж, макар да не си го признава заради ранга си на обожествяван властелин. Малкото хора, които са го виждали как се паникьосва от високото и вика майка си (която дори не познава), вече не са сред нас, за да ни разкажат за случая. Малтазар ги е убил под предлог, че са обидили Негово превъзходителство.
Той със сигурност не е успял да се наслади на полета, тъй като през цялото време бил със затворени очи. Всеки от вас, който е виждал по телевизията как космически спътник се приземява насред пустинята Гоби, може да си представи сгромолясването на Малтазар. Удар груб и рязък, защото той успява да падне върху единствения на поляната издаден камък.
Малтазар се изправя с мъка и намества всичките си чаркове, които са имали злата участ да се разглобят. Пред него се простира красива поляна. Отляво има голямо езеро с върба, която сякаш е пила цял век вода от него, а надясно — букова гора. Наистина е красиво, но доста прилича на кралството на Седмата земя. Освен, разбира се, че всичко е в по-голям размер.
Малтазар вече е малко разочарован.
— Толкова дълго пътуване, за да попадна на толкова подобно място?! — ядосва се владетелят, разглеждайки околността.
Слънцето си играе на криеница между клоните на дърветата и един лъч блясва в очите на Малтазар.
— Каква е тази отвратителна светлина?! — оплаква се той от лазура.
Една сянка го освобождава от това неудобство. Огромна сянка, с щипки отпред. Малтазар слага ръката си на козирка над очите и различава силуета на огромното животно. Това е рогат бронкоптер. Най-хищният. Този конкретно дори повече от другите — това е водачът на стадото. Бронкоптерите имат две особености: невероятна сила и също толкова невероятна памет.