Въпреки че не знае на какво прилича този Милу, Артур лесно си представя кое домашно животно би могло да тича послушно край возилото.
Артур се взема в ръце, но това е само словесен израз, защото в действителност той си служи с ръцете, за да се хване за предния космат крак на паяка. Изкатерва се по този сякаш безкраен стълб, хваща се за козината и сяда „на конче“ зад Бетамеш.
— На път, хубавецо! — подвиква Селения и забива пети в хълбоците на животното.
Паякът потегля и върви по ръба на пропастта, както би сторил предан як в долината на Хималаите.
Глава 4
Как така изчезна? — възкликна майката на Артур, като се строполява върху канапето в салона.
Бащата сяда до нея и обгръща с ръка раменете й. Бабата сплита пръсти като ученичка, която показва лошата си бележка.
— Не знам от къде да започна — запъва се възрастната жена вече с чувство за осъзната вина.
— Най-добре да започнете от началото — подхвърля бащата без насмешка.
Бабата се прокашля, изпитвайки известно неудобство пред малобройната публика.
— Значи така, през първия ден времето беше много хубаво. Впрочем всеки ден беше слънчево. Водата в реката беше невероятно топла и Артур реши да отидем за риба. Двамата взехме въдиците на дядо му и тръгнахме към приключението, всъщност към дъното на градината.
Двойката зрители не помръдва и има само две обяснения за това: или са запленени от риболовното приключение на Артур, или са поразени, виждайки как бабата толкова отчаяно печели време.
— Не може да си представите колко риба налови това малко човече за един час! Хайде, кажете ми една цифра! — пита ентусиазирано бабата, но семейството никак не е предразположено за игра.
Родителите се споглеждат, питайки се не колко ли риби е успял да улови техният чудесен син, а по-скоро колко време още бабата ще ги баламосва.
— Бихте ли ни спестили риболова и различните занимания и да преминете направо към деня, в който синът ни изчезна? — отсича бащата, чието търпение има граници.
Възрастната жена въздъхва, уморена от тези опити да печели време, а всъщност има чувството, че го губи. Внукът й изчезна. Трябва да приеме този болезнен факт. Тя присяда на крайчеца на креслото, сякаш да не го безпокои, и дълбоко въздъхва.
— Всяка вечер му разправях за Африка, по книгите и пътните бележки на дядо му. Те са богати на информация, от която може много да се научи. Но Арчибалд беше и поет и неговите разкази са пълни с приказки и легенди — за племето бонго-матасалаи и техните малки приятели минимоите — обяснява бабата с треперещ глас.
Да говори за изчезналия си съпруг, е винаги изпитание за нея. Времето е безсилно. Четири години, откакто и той изчезна, а й се струва съвсем наскоро.
— Каква е връзката с изчезването на Артур? — сухо пита бащата, за да изтръгне бабата от унеса й.
— Ами… Арчибалд и Артур си имаха особено любима тема — за живота на минимоите и… Артур беше убеден, че те не само съществуват, но и че живеят в градината — завършва бабата.
Родителите я гледат като две кокошки, застанали пред детска играчка.
— В градината ли? — пита бащата, който има нужда да му потвърдят тази безсмислица.
Съкрушена, бабата кимва утвърдително с глава.
Бащата започва да разсъждава, но това му отнема известно време.
— Добре. Нека си представим… че в градината има минимои. Защо не? Но какво общо може да има това с изчезването на Артур? — пита бащата пообъркан от тези кратки обяснения.
— За беда господин Давидо дойде тъкмо когато щяхме да разрежем тортата за рождения му ден, а нали знаете колко бързо Артур схваща нещата? — подчертава бабата, винаги готова да похвали внука си.
— Кой е този Давидо? И каква връзка има с тортата? — пита бащата, който започва да се побърква.
— Давидо е собственикът. Иска да си вземе къщата, освен ако не я купим. Артур веднага разбра, че имаме парични проблеми. И си втълпи да намери съкровището, което дядо му беше скрил — обяснява възрастната жена.
— Какво съкровище? — изведнъж проявява интерес бащата.
— Мисля, че рубини, подарък от бонго-матасалаите, които Арчибалд скри някъде в градината.
— В градината ли? — пита бащата, който като че ли запомня само онова, което го интересува.
— Да, но градината е голяма и затова Артур искаше да се срещне с минимоите, за да го отведат при съкровището — завършва бабата, съвсем логично според нея.
Бащата застива на място, в стойка на сетер пред заешка дупка.