— Хубав номер! — обръща се той към принцесата, която вече очаква наказание. — По-умна си, отколкото предполагах. За да не рискуваш да се поддадеш на чара ми, си предложила сърцето си на първия срещнат.
— В случая е по-скоро последният срещнат — отвръща тя с насмешка.
Малтазар й обръща гръб и бавно се приближава до каруцата с плодове.
— Ти даде на това дете невероятен подарък, а то дори не подозира голямата му стойност и нищо няма да направи с него. Ти имаше власт да спасиш живота ми, а не го направи. Не разчитай на мен да пощадя твоя живот — казва той, грабвайки едно огромно зърно френско грозде. — И за да разбереш моето страдание, преди да умреш, ще се поизмъчиш. Няма да страдаш физически, бъди спокойна. Само морално — садистично добавя той.
Селения очаква най-лошото.
— Преди да умреш, ще видиш с очите си как твоят народ се изтребва сред най-ужасни мъки — с дрезгав глас, недвусмислено отсича Малтазар.
Има думи за заплаха и думи, които наистина плашат. От току-що чутите, Селения замръзва от ужас.
Малтазар се взира в зърното френско грозде, сякаш вече мисли за друго. Или може би разглежда плода, както наблюдава жертвите си, преди да ги разкъса.
Една сълза се търкулва по бузата на Селения. Кръвта й започва незабележимо да кипи. Гореща вълна от гняв се надига в нея и повече нищо не може да я спре.
Принцесата внезапно грабва меча си, вдига отмъстително ръка и го мята с всичка сила. Мечът раздира въздуха като мълния и се забива в Малтазар. За беда, в онази част от тялото му, където прокълнатият принц няма вече плът. Но мечът приковава зърното френско грозде към каруцата. Малтазар гледа меча, който преминава през тялото му, без дори да го засегне. „Поне веднъж осакатеното ми тяло да ми послужи за нещо!“ — казва си той, смаян, като гледа как съдбата си играе с живота му. Преди секунди той проклинаше това завинаги осакатено тяло, а ето че сега е благодарен, че го има такова, каквото е. Той се вглежда в кървавочервения сок, потекъл от пробития с острието плод, и подлага пръст, за да улови няколко капки.
— Ще изпия кръвта на народа ти, както пия кръвта на този плод! — демонично изревава той.
При тези думи Селения забравя страха си и слуша само сърцето си, което се разпалва. Тя се спуска към Малтазар, но за беда — много късно. От всички страни прииждат сеиди и ограждат Даркос, който се хвърля пред баща си, за да го защити.
Пазачите сграбчват принцесата, без да я щадят, и тя не може да помръдне. Няма начин да се измъкнеш от ръцете на тези планини от мускули и желязо.
Принцесата е загубена, обезоръжена, унизена.
Малтазар изтръгва забития в дървото меч и се обръща към Селения. За миг я наблюдава, сякаш объркването на това момиче му доставя удоволствие.
— Не съжалявай за нищо, Селения — казва й той уж успокоително. — Дори да се беше омъжила за мен, кълна се… пак щях да залича народа ти.
Селения чувства как отчаянието я залива. Тя избухва в сълзи.
— Ти си чудовище, Малтазар!
Принцът на мрака не може да сдържи усмивката си. Толкова пъти е чувал тази обида!
— Знам! Дължа го на жена си — отвръща той с хумор, черен като погледа му. — Отведете я! — заповядва Малтазар, преди да захвърли зърното френско грозде в каруцата, без дори да го опита.
Глава 9
Артур е коленичил пред решетката на затвора. Толкова я беше дърпал, че остана съвсем без сили.
— Едва се ожених и вече имам чувството, че съм вдовец. Вдовец и затворник! — отбелязва той с отвращение.
Тази мисъл е достатъчна, за да го подтикне да продължи. Той отново се надига и за хиляден път разтърсва пречките. Нищо не помага. Решетките на затвора са направени така, че да издържат на всяка атака.
— Трябва да се измъкнем от тук, Бетамеш. Трябва да измислим нещо! — вика той, за да убеди и приятеля си, а и самия себе си.
— Но аз мисля, Артур, мисля — уверява го Бетамеш, настанил се удобно в мъничка постеля от трева, който мисли по-скоро за сън, отколкото за избавлението им.
— Как може да ти се спи в такъв момент! — възмущава се Артур.
— Но аз не спя! — съпротивлява се малкият принц, хванат натясно. — Събирам цялата си енергия, която обикновено отива, за да вървя, да ям, да говоря, и я превръщам в една-единствена енергия… за да мога… по-добре да…
— Заспя! — довършва Артур, като вижда как приятелят му бавно потъва в сън.
— Точно така — отвръща Бетамеш и наистина заспива.
Артур го ритва по задните части, което е равносилно на леден душ. Бетамеш тутакси скача на крака.