Артур залепва лице до неговото:
— Правата! Какви са правата, които тя ми даде с целувката си? — пита Артур.
— Да, много красива целувка, многообещаваща — изказва мнение Бетамеш.
— Какви точно са тези права? — настоява младоженецът.
— А, това ли? Ами не знам — уверено отговаря братчето.
— Как така не знаеш?
— Че те са си нейни, правата! Само тя знае какви права ти е дала! — отговаря Бетамеш, като нещо съвсем очевидно. Артур е смазан.
— И таз хубава! Дават ми се права, но не ми се казва какви, за да не взема да ги използвам, в случай че имам нужда. Имате странно чувство за равенство във вашето племе — ядосва се Артур, който започва да се дразни от това неясно положение.
— Не е съвсем така при нас — малко хитро казва Бетамеш. — Обикновено, когато се жениш, това означава, че познаваш момичето и го цениш. След сватбата няма нужда то да ти дава обяснения, ти трябва да знаеш с какво те дарява.
— Но аз я познавам едва от два дни! — изкрещява Артур напълно измъчен.
— Да, но все пак се ожени за нея — отвръща малкият брат, подчертавайки лекомислието на приятеля си.
— Бях с опрян в гърлото ми меч! — отбранява се Артур най-чистосърдечно.
— Я?! Искаш да кажеш, че ако не беше с опрян в гърлото ти меч, нямаше да се ожениш за нея, така ли?
— Разбира се, че щях да се оженя — ядосано отвръща Артур.
— И правилно щеше да постъпиш! Беше чудесна сватба! — заключава Бетамеш, чиято логика не ни е много ясна. Артур го гледа, както кокошка би гледала дистанционно управление. Има чувството, че е стар рицар, който непрестанно се бие с вятърни мелници. Още малко и нервите му ще рухнат.
— Да, беше хубава сватба и ти обещавам и хубаво погребение, ако не ми помогнеш да се измъкнем от тук!!! — изревава той, като го хваща за гърлото.
— Стига! Душиш ме! — простенва Бетамеш.
— Знам, че те душа! Доволен съм, че поне на едно нещо гледаме еднакво! — крещи в ухото му Артур.
— Престанете да се препирате! — чува се глас от дъното на килията. Приятен глас, но немощен. Навярно похабен от бедите и годините.
— Безсмислено е да малтретираш това нещастно момче, нито тези яки решетки. Никой и нищо не може да излезе от некрополския затвор — добавя непознатият, излегнат на една страна, в дъното на килията.
Артур се взира в сумрака, за да разбере откъде иде този уморен глас. Различава един силует — мъж, полегнал настрани, вижда се само извивката на гърба му. „Навярно някой луд нещастник“ — мисли си момчето, защото наистина трябва да си малко луд, за да останеш на това място, без да направиш някакъв опит да се измъкнеш. И той отново се нахвърля на решетките.
— Не се изморявайте! Щадете силите си, ако искате да ядете! — намесва се отново старият човек.
Артур е принуден да признае, че не постига нищо с решетките. Той се запътва към стареца, заинтригуван от съвета му.
— Как така? Не е чак толкова сложно да се яде, защо трябва да пазим силите си? — пита момчето, за да завърже разговор.
— Ако искаш да ядеш — обяснява възрастният човек, все така полегнал настрани, — трябва всеки ден да ги учиш на нещо. Ако ли не — оставаш гладен. И хитруването не помага! Опитах се да им пробутам стари открития, дори след година, не стана! Паметливи са тези грубияни! Май това е единственото хубаво нещо у тях. Засега правилникът е такъв — те ти пълнят търбуха от една страна и ти изпразват сивото вещество от друга. Тук знанието е единственото богатство, а сънят — единственият лукс — добавя той, преди да се намести по-удобно, за да подремне.
Всичко това явно заинтересува нашето човече и то се почесва по главата. А и гласът на възрастния човек, без да му е познат, му напомня нещо, или по-скоро някого.
— Какви неща искат да знаят? — пита Артур не само за да получи отговор, но и да чуе отново гласа, който ще му даде този отговор.
— О, не са много придирчиви, всичко ядат! — обяснява човекът. — Като се започне от физическите и математическите закони, та се стигне дотам — как се задушава зелен грах. От паралела до крем карамела — добавя той с хумор.
Този хумор изненадва Артур. Той познава само един човек, способен да се държи на разстояние в подобно положение. Един скъп за него човек, изчезнал преди много време.
— Научих ги да четат, да пишат, да рисуват…
— … картини! — добавя Артур, който не смее да повярва в онова, което току-що е разбрал — нима този възрастен човек е дядо му Арчибалд, изчезнал преди четири години? Как другояче да го познае, освен по гласа? Беше толкова малък, когато дядо му изчезна, но дори и да го помнеше физически, с времето образът му се беше замъглил. А и сега, когато е два милиметра и прилича на минимой, ще е доста трудно човек да го познае.