— И кучето брои, така ли? — оборва я бащата, който започва да се пита дали малко не му се подиграват.
— Ами, да! Алфред брои до сто и после търси Артур.
Такива безсмислици, на всичкото отгоре казани толкова убедително. Родителите се споглеждат, наистина разтревожени за бабата. Намирисва на старчески дом.
— А имате ли представа къде може да се крие Артур? — пита любезно бащата, за да не я смути още повече.
Бабинка клати енергично глава, сякаш да подчертае своето твърдо и неоспоримо „да“.
— В градината!
Никога лъжа не бе я отвеждала толкова близо до истината.
Глава 2
В най-отдалечения край на градината, като се плъзгаш по огромните стръкове трева и следваш мравешкия проход към недрата на земята, там, където се раждат корените на дърветата, откриваш основите на стара стена, издигната от човешка ръка.
На тази стена, изронена от времето, личи малка пукнатина, която се извива между камъните. Но когато си висок не повече от два милиметра, за теб това не е малка пукнатина, а впечатляваща пропаст, по ръба, на която вървят нашите трима герои.
Селения, естествено, е все така начело. Принцесата ни най-малко не е загубила своята жизненост и мисията, както изглежда, поглъща всичките й мисли. Тя върви по крайчеца на пътя, сякаш минава по широкия булевард Шанз-Елизе, напълно безразлична към безкрайната бездна встрани.
Зад нея, винаги съвсем близо, крачи Артур. Той е все така омаян от това, което му се случва. Допреди няколко часа страдаше, че е само метър и тридесет висок, а ето че сега е горд със своя ръст от два милиметра. И всеки миг благодари на Бога за това приключение, от което толкова се обогати и укрепна.
Диша дълбоко, сякаш още по-добре да се възползва от тази възможност. Освен ако не е, за да изпъчи гърди. Така правят някои животни в любовния период. Трябва да кажем, че Артур не гледа толкова пропастта, колкото Селения. Трябва да признаем също, че това девойче е красиво. С тяло на богиня и гаден характер. С поглед на пантера и бебешка усмивка. Даже и в гръб си личи, че е принцеса. Поне това се чете в погледа на Артур, който я следва по петите, както него самия го следваше кучето му Алфред.
Бетамеш е малко по-далеч, като че ли е част от задълженията му да е все на опашката. Той продължава да мъкне на гърба си раницата, пълна с хиляди неща, които не служат за нищо, освен евентуално да го правят по-тежък, за да не полети.
— Бетамеш, размърдай се! Нямаме време! — подвиква сестра му. Принцът клати недоволно глава и въздъхва дълбоко.
— Писна ми да нося тези неща!
— Никой не те е карал да вземеш половин град! — спори с него принцесата със същия хаплив тон.
— Можем да носим поред, нали? Така ще си почивам по-малко и ще можем да вървим по-бързо! — предлага Бетамеш, хитър като маймунка.
Селения внезапно спира и впива поглед в брат си.
— Прав си. Ще спечелим време. Дай на мен!
Бетамеш сваля ухилен раницата от гърба си и я подава на сестра си, която само с един замах я запраща в пропастта.
— Ето! Така няма да се изморяваш и ще печелим време — заявява му принцесата. — Хайде, на път!
Бетамеш втрещен гледа как раницата му изчезва в бездънната пропаст. Не вярва на очите си. Ако не съществуваше един малък мускул, предвиден за такъв случай, ченето му навярно щеше да се откачи.
Артур тактично се прави на разсеян. Той няма никакво намерение да се меси в този семеен спор и изведнъж с увлечение започва да брои кристалите, които покриват стената. Бетамеш кипи от възмущение. Устата му е пълна с обиди, които напират навън.
— Ти наистина си една… една проклетия! — успява само да изкрещи той.
Селения се усмихва.
— Проклетията има да изпълнява мисия и няма вече да търпи никакво закъснение. И ако темпото не ти харесва, можеш да се върнеш вкъщи. Ще имаш възможност да разправяш за подвизите си и кралят да те гали по главицата!
— Той поне има сърце! — отговаря й Бетамеш, следвайки я отдалеч.
— Е, добре, възползвай се, докато е време, защото следващият крал ще е безсърдечен.
— Кой ще е следващият крал? — пита стеснително Артур.
— Следващият крал… съм аз — отвръща гордо Селения, вирвайки брадичка.
На Артур му става ясно, но би искал да си изясни нещата докрай.
— Затова ли трябва непременно до два дни да се омъжиш? — пита той свенливо.
— Да. Принцът трябва да бъде избран, преди аз да поема владетелските си задължения. Така е. Такъв е законът — отговаря му Селения и ускорява крачка, за да избегне други въпроси.