А мисията на Мино съвсем не е толкова амбициозна. Къртичето трябва само да види колко часа показва часовникът, който му подари Артур. То се затичва и прави повторен опит.
— Извинете ме, пак съм аз — учтиво казва то на сеида. — Подарявам ви го! — добавя то, подавайки му радостно часовника си.
Какъвто е тъпак, сеидът едва ли знае смисъла на думата „подарявам“. Мино не му оставя време да мисли много-много — рискува да загуби часове, — и закопчава каишката около китката му.
— Ето! Много ви отива — казва му къртичето, преди да си тръгне.
Известно време сеидът гледа часовника си, както чукундур би се пулил пред телевизор.
— Хей! — подвиква му сеидът пообъркан.
Мино вече се е отдалечил десетина крачки. Спира и се обръща.
— Какво да го правя? Не разбирам от часовници — мърмори сеидът, приветлив като мраморна плоча.
— Няма страшно! Ако искате да разберете колко е часът, просто протегнете ръка към някого, който е наясно, и той ще ви каже. Ето, като мен например. Вдигнете ръка, ще видите, няма нищо сложно.
Сеидът, по-глупав от риба, никога не виждала кукичка, се вслушва в съвета на Мино и протяга и двете си ръце. Къртичето най-сетне може да различи цифрите и стрелките от подходящ ъгъл.
— Господи! Дванайсет и пет! — ужасено изкрещява то.
Мино се затичва към ръчките си, оставяйки сеида да стърчи като плашило.
На повърхността Артур продължава да чака къртичето да му даде знак. Но нищо не се случва и момчето започва да се отчайва. Сега обаче не е време за отчаяние — Мино се старае с всички сили. Животинчето прави светкавично изчисленията си. Нямате представа колко бързо може да смята едно къртиче! То издърпва няколко ръчки и повечето рубини веднага се разместват. Изведнъж светлината, която озарява пирамидата, постепенно изчезва, без никой да забележи. Всички са заслушани в гласа на Малтазар, който завършва речта си с думите:
— … И нека празникът да започне!!!
Войниците реват от радост, както никога. Всички едновременно подхвърлят оръжия над главите си и за няколко секунди зрелището е величествено. Но завършекът не е чак толкова сполучлив. Оръжията се сипят отвисоко, забивайки се кое, където падне и най-вече, в когото попадне. Ранените наброяват стотици, още начаса.
Малтазар повдига очи към небето, смаян от глупостта на войниците си. А Мино се възползва от временната суматоха, за да задейства последната ръчка.
Изведнъж светлината блясва отново и се превръща във великолепен червен сноп, който запалва върха на пирамидата и се издига право нагоре, към повърхността. Чува се всеобщо и възторжено „Аууу!“. Явно присъстващите си мислят, че тази нова светлинна игра е част от представлението.
— О, какво красиво червено! — чува се тук и там.
Мино върти ръчката и снопът светлина става още по-ярък. Той е изключително мощен и прорязва като светкавица небето на Некрополис.
— Великолепно, божествени господарю! — радва се Даркос, ръкопляскайки тихичко, за да не заглуши възгласите, превъзнасящи баща му.
Малтазар, естествено, няма нищо общо с всичко това, но не се сеща как да го признае.
Насред градината един великолепен лъч червена светлина избива от земята и се издига почти до небето. Артур надава радостен вик и се хвърля по корем, за да погледне през дупката.
Алфред е намерил топката и на свой ред се приближава, привлечен от тази апетитна светлина, която прилича на огромна близалка.
Артур бръква в дупката, но за беда ръката му не е достатъчно дълга.
Мино забелязва горе в небето сянката на Артур, която се очертава в отвора. Малтазар също е видял тези сенки и макар още да не е разбрал какво се готви, чувства, че наоколо витае заплаха.
— Този глупак ще ни издаде! Спрете го! Веднага!! — крещи той към пазачите, които са застанали около купола.
Артур се почесва по главата. Челото му отново лъщи от пот.
— Трябва да измислим нещо, Алфред. Сега! Веднага! Незабавно! — повтаря момчето на кучето си.
Алфред леко наостря уши, сякаш иска да му повторят въпроса. Артур въздъхва. Няма какво да изкопчи от това глупаво куче, което знае само да пуска лиги, захапало топката. Момчето се заглежда в нея. Малка подробност. Частичката от пъзела! Сеща се!
— Топката! Разбира се! — радостно вика то, протягайки ръка към приятеля си. — Ти ми спаси живота, Алфред! Дай ми топката!
И с най-голямо удоволствие кучето хуква пак към дъното на градината, уверено, че усмивката на момчето означава подновяване на играта. Артур, бесен от гняв, се спуска след него, но четири лапи са по-бързи от две и той не успява да го настигне.