Водата повдига купата със съкровището и чинийката бавно се изкачва по тръбата, която води към повърхността. Мино продължава да се крие в нея, със свит от страх стомах, притиснат между два рубина. Къртиците не си падат по разходки по вода и на Мино вече му се гади.
На Малтазар също му се гади, като вижда как царството му се разпада под краката му. Водата вече достига балкона и той няма голям избор за изход от положението. Хваща се за първото нещо, което се мярка пред очите му — прелитащ комар, — и се мята на него. Естествено, сеидът, който го управлява, е много горд, че господарят му избра тъкмо него, но както на всеки кораб, така и тук — може да има само един капитан. Малтазар сграбчва сеида и го изхвърля небрежно през борда. Горкият, няма време дори да извика, преди да потъне сред буйния водовъртеж. Владетелят хваща поводите на ездитното животно, доста малко за него, и се кани да потегли.
— Татко! — провиква се Даркос.
Малтазар дръпва поводите и спира комара. Синът му е на балкона, с обезумял поглед, водата стига до коленете му.
— Не ме оставяйте, татко! — казва той с почти детско гласче.
Малтазар застава пред него, задържайки комара.
— Даркос, назначавам те за командир! — много тържествено известява баща му.
Синчето е само частично поласкано, защото, за да се възползва изцяло от това ново звание, ще е по-добре да е на сухо. То протяга ръце към баща си, надявайки се на малко местенце отзад върху комара.
— … А един командир никога не напуска кораба си! — добавя баща му, ядосан, че се налага да му припомня най-важното военно правило.
Малтазар дръпва поводите, завърта се и изчезва под свода на Некрополис.
Даркос, разочарован, смазан, изоставен, навежда безпомощно глава. Тогава вижда, че вече до кръста е във вода и че лицето му се отразява на повърхността. Той се взира в това уморено и разочаровано лице, което бързо се приближава към него, като брат, тичащ насреща му. Тази мисъл го кара да се усмихне. Отражението също му се усмихва. Даркос е силно развълнуван. За пръв път някой върви към него с усмивка.
Това ще е и последният. Отражението още повече се доближава и го целува за сбогом.
Артур е все така проснат на тревата, наострил слух да долови къркоренето в корема на земята. Малката дупка, в която пусна топката, остава отчайващо празна и момчето започва да се пита дали не се е провалило в края на мисията си.
Да си прекосил Седемте земи, когато си само два милиметра на ръст, да си се сражавал в сблъсък със сеидите, да си пил огнен сок, да си се оженил за принцеса, да си намерил дядо си и едно съкровище и да се провалиш толкова близо до целта! В това има нещо несправедливо и Артур отказва да го приеме. Досега небето винаги го е закриляло, няма причина изведнъж да го изостави. Тази мисъл повдига духа му и той още повече се навежда над дупката. Ясно чува как водата бълбука и ако се вярва на усилващия се шум, нивото й сигурно се покачва.
Артур още по-внимателно се взира в черната дупка. Изведнъж нещо проблясва в дъното. Първият рубин на върха на пирамидата улавя светлината. Купата, носена от водата, малко по малко се изкачва и пирамидата постепенно засиява.
Артур е възхитен. Очите му са пълни със сълзи…
Изпълни мисията си! Опасна мисия — сто пъти рискува живота си, преодоля всички препятствия! Приключение, което го принуди да се развие, да надмине себе си. Път, по който тръгна като малко момче, а го завърши като малък мъж.
Артур протяга ръце и внимателно взема пълната с рубини чинийка. Един миг гледа това съкровище, както ученик гледа дипломата си в края на учебната година. Журито поздравява момчето, а председателят му маха с опашка, преди да излае похвалите си.
Момчето влиза в гаража и веднага запалва огромната неонова крушка, която малко се колебае, преди да светне. То слага чинийката на масата и преравя всички чекмеджета в тезгяха. Най-после намира каквото търси — голяма лупа.
Артур бавно доближава лупата до пирамидата от рубини и внимателно я оглежда отвътре, за да открие малкото къртиче.
— Мино — едва чуто шепне момчето с естествен глас, но за един минимой този глас е чудовищен.
Мино чува, но този ужасен кънтеж не му говори нищо добро. Как би могъл да познае приятеля си Артур с такъв боботещ глас? Къртичето все пак надвива страха си и решава да подаде глава. Веднага се натъква на стъклена стена, чиито очертания едва се забелязват. Лупата отразява едно великанско око, по-голямо от планета.